Многоликият Столичанин

Заглавие: Многоликият Столичанин
Автор: Владимир Свинтила
Издател: Изток-Запад 2011

Странен беше опитът ми с тази книга. В един момент към началото бях готов буквално да я захвърля, но добре, че не се отказах. Както се оказа, имало е какво да науча, макар че част от наученото изобщо не ми хареса. Това е опит за социопсихологически описания на различните типажи софийски обитатели в края на 30те години на миналия век, до към преврата на девети септември, когато немалко от въпросните уж изчезват. Имам известни съмнения до колко са изчезнали, но както и да е. Сблъсках се с някои думи, които отдавна не бях чувал да се използват, и разбрах откъде произлизат повечето от тях, или поне какво са обозначавали на времето. Причината да ми бъде даже неприятна в началото беше откровено критичния тон спрямо буржоазията и монархията, така контрастиращи с представите, които си бях изградил за този период, и които явно трябва да ревизирам. Критичният тон е обуславян от представата за общество в криза по много направления, общество без устои и в упадък, което пък се отдава и на начина на управление след 1934-та и зверските корупция, чиновнически произвол и монополи. Най-неприятният извод обаче си остава фактът, че редица порядки и дивотии от времето на комунизма са били налице още от преди него, от края на 30те години, някои от които са споменати и в предното изречение, но също и потискането на частната инициатива, прекалено многото чиновници и намесата им където не им е работа, етатизмът… Не са приятни тия изводи, никак, защото доказват, че семената вече са били налице за да се развие онзи строй. Той просто се е оказал подходящите тор и хербицид, за да избуят.

Posted in books, българска история, Български, спомени | Leave a comment

The Riddle-Master

Заглавие: The Riddle-Master
Автор: Патрисия Маккилип
Издател: Ace 1999

Под доволно неясното заглавие „The Riddle-Master“ се крие едноименната трилогия на Патриша Маккилип, състояща се от следните три книги – „The Riddle-Master of Hed“, „Heir of Sea and Fire“ и „Harpist in the Wind“. Появили се в края на 70те години на миналия век, книгите се водят нещо като класика, макар и да не са особено популярни. Аз разбрах за тях на практика случайно през Goodreads, като ме привлякоха най-вече кориците, а една спонтанна хрумка преди месец-два доведе и до прочита им. Въпросният прочит не мина гладко – изредиха се фазите „защо си го причиних това?!“, „що за нереален хаос?!“, „тук все пак има нещо“, „картинността е веднъж!“, за да завърши в финалното „това трябваше да ми попадне преди години“. Някак си имам усещането, че последната фаза ще настъпва все по-често.

Ако трябва да съм честен обаче, въпросното усещане се случи по една много логична причина, а именно фактът, че всичко случващо се беше изяснено едва към края на третата книга, и то с немалко уговорки до колко е изяснено всъщност. В началото обаче почудата е пълна, като например кому е нужен цял колеж, занимаващ се със загадки (riddles от заглавието), но по-нататък става ясно, че под въпросните загадки всъщност се крие оцелялото знание от миналото и методиката за изучаване на миналото на света, както и какво и защо се е случило. Доста навътре в трилогията нямах грам усещане какво и защо се случва, а действията на главния герой ми бяха меко казано необясними. До голяма степен и си останаха такива, дори и в третата книга, където отново действието върви през неговите очи (едно пояснение – Моргон, въпросният главен герой, е действащо лице в първа и трета книга, във втора действието се развива през призмата на героиня, която само е спомената в първа книга, но уж служи за мотивация за действията на Моргон). Тоест до тук се оказва, че имаме наглед хаотично действие, странни герои с необяснимо поведение и твърде много необясними неща, гарнирани с относително бавно действие и на моменти откровена мудност. Не е ли това по-скоро рецепта за проблемна книга? И да, и не, като за щастие тук тежестта падна предимно върху „не“.

Това, което най-вече ми допадна, беше картинността на трилогията. Успешни и не особено общирни описания, както и боравенето с езикови средства, създават разкошни и изненадващо ясни представи за останалия безименен свят, както и за иначе доста обикновено изглеждащите кралства. На моменти странният изказ на Маккилип също работи в тази посока, както и наглед напомнящото пътепис повествование, което обаче изненадващо се допълва с цялостната картинност. Баналната наглед история за поредния избран сирак изненадващо също не дразни, аз всъщност останах приятно изненадан колко добре е разработена тук концепцията. Светът също е загадъчен и що-годе интересен, а концепцията за land-law е интересна, въпреки че става ясна каква е чак към края. Магическата система също не е лоша. И най-вече е впечатляващ фактът, че цялата история се развива в рамките на около 600 страници за трите книги общо. Особено на фона на графоманиите в наши дни е впечатляващо.

И все пак, въпреки всичко, усещането, че съм доста закъснял с прочита на „The Riddle-Master“ не ме напуска и туйто. Сигурен съм, че ако ми беше попаднала преди двадесетина години, щеше да ми допадне много повече.

Posted in books, fantasy, old school | 5 Comments

Песните на далечната Земя. Избрани разкази. Том втори

Заглавие: Избрани разкази. Том втори. Песните на далечната Земя
Автор: Артър Кларк
Издател: Сиела 2013

Пълното име и този път е по-дълго – „Избрани разкази. Том втори. Песните на далечната Земя“ и както може да се очаква, отново е сборник със сравнително ранни разкази на Артър Кларк. Повечето от казаното за „Деветте милиарда имена на Бога“ важи и тук. За разлика от първия том обаче в настоящия втори апокалиптичната ориентираност и звучене е доста по-малко и далеч не навсякъде – жанровото разнообразие е много по-голямо, има и хумористични истории, а има и даже някой-друг опит за нещо като хорър, единият от които доста успешен. Отново има истории, в последствие разширени до роман, а последната, „Чукът на Бога“, вече се усеща и сериозното израстване на Кларк като писател през годините.

• Втoрaтa зoрa – проследяване на развитието на цивилизацията през очите на извънземни. Хора тук няма, не са и нужни, защото въпросните извънземни много ги наподобяват.
• Пaрaзитът – това е успешният опит за хорър, или поне на мен така ми прозвуча. История за случаите, когато халюцинациите се оказват страшната реалност.
• Пeтият cпътник нa Юпитeр – с малко повече екшън този разказ съвсем спокойно би могло да бъде Индиана Джоунс в Космоса. А въпросният пети спътник не е какъв да е, или със сигурност не е естествено тяло.
• Утрoтo, кoeтo нe нacтъпи – наглед забавна история за края на света, който може да бъде предотвратен от извънземни наблюдатели… Стига да бяха попаднали на някой нормален, и по-важното, трезвен приемник.
• Звeздaтa – този също е от по-забавните разкази, показващ как наука и религия биха могли да действат заедно в Космоса, както и странната ирония на космическите събития и отражението им върху хората от преди векове.
• Oпърничaвaтa oрxидeя – още една забавна история, в леко стар стил, напомнящ на криминале от началото на 20 век. Един шантав опит за убийство резултира в съвсем противоположен резултат.
• Пecнитe нa дaлeчнaтa Зeмя – първата версия на история, която по-късно е развита до роман, който през годините се превърна в един от любимите ми. Тази версия тук е доста по-скромна от това, което се превръща в последствие, но основните нишки са тук – корабът от Земята, неочакваната спирка за лед и любовната история. Но още не са добавени свършекът на Земята и индийският произход на заселниците на Таласа.
• Кoй e тaм? – този разказ започна като нещо уж страховито, но изненадващата мяучеща пушка на Чехов го дари с даже забавен финал. Котколюбивите ще го харесат.
• Прoблeм c врeмeтo – нещо като криминална история на Марс с обир, провален от елементарно недоглеждане. Финалният туист много ми допадна с перспективата си. Много приятен разказ.
• В кoмeтaтa – история с катастрофично начало и позитивен завършек. Както и много разумно предупреждение срещу прекаленият технооптимизъм.
• Лятo нa Икaр – още една история с катастрофично начало и позитивен завършек. И този път, като горната, на тема находчивост и упорство.
• Прeди Рaйcкaтa грaдинa – първата среща с живота на Венера се оказва и последната. От недомисляне.
• Oмрaзa – поредна трактовка на тема как сляпата омраза не води до добро и всичко се връща. Понякога по напълно неочакван и шокиращо бърз начин. Макар че омразата на главния герой може много добре да бъде разбрана.
• Мaлcтрьoм II – и още една история с катастрофично начало и позитивен завършек. Поуката е как тънките сметки излизат прекалено дебели, както и че отчаянието е лош съветник.
• Мaймунa вкъщи – разказ за генномодифицирани маймуни за домашни прислужници, човешка завист, надменност и самозабравяне.
• Тaйнaтa – или защо далеч не всичко трябва да става обществено достояние. Едно съвсем неочаквано откритие на Луната и един прекалено любопите журналист, способен да обърка всичко.
• Хрaнaтa нa бoгoвeтe – кратък монолог на тема храната на бъдещето, синтезирането й и неочакваните съставки.
• Чукът нa Бoгa – вторият разказ, в последствие преработен в самостоятелен роман. Най-изпипаният откъм писане разказ, най-късно написан от всичките, и въпреки апокалиптичната завръзка съдържащ немалко оптимизъм.

Posted in books, sci-fi, разкази | Leave a comment