Вещерът – „Последното желание“ и „Меч на Съдбата“

Заглавие: Вещерът – „Последното желание“ и „Меч на Съдбата“
Автор: Анджей Сапковски
Издател: Инфодар 2008

Покрай „Сезонът на бурите“ се случи така, че доста често правих справки в преждеиздадените книги за това-онова, което бях позабравил, и съвсем логично и очаквано се стигна до бърз и напълно задоволителен препрочит на първите два сборника с разкази, а именно „Последното желание“ и „Меч на Съдбата“. Знам, че има нови издания на Сиела понастоящем, но аз си пазя старите на Инфодар и тях четох. Надявам се в новите присъстващите тук-таме противоречия с останалите книги в понятия и имена да са изгладени, но не ми се купува, за да проверя. Във всеки случай, предвид наличието вече на що-годе достоверни карти на света на Гералт покрай игрите, препрочитът беше доста по-пълноценен от преди.

Не ми се навлиза много в детайли, затова ще гледам да не се разпростирам много. Мнението ми така или иначе е силно положително, почитател съм на поредицата, а покрай „Нещо приключва, нещо започва“ съм на мнение, че Сапковски определено е майстор в кратката форма и със сигурност бих се радвал да прочета и други негови истории. Иначе самата поредица за Вещера поне докъм 2013та, когато излиза „Сезонът на бурите“, се състои от седем книги – два сборника с разкази, споменати по-горе, и общо пет книги, свързани в една обща и доста мащабна история, изпълнена с интриги, политика и достатъчно добре балансирана тъмнина и написана по време, когато редицата съвременни герои на мрачното фентъзи вероятно са си нямали и идея, че ще пишат такова. Обект на настоящото са, както стана дума, първите две книги.

„Последното желание“ е първият сборник и съдържа общо шест разказа, писани по-рано и събрани в едно томче, като са обвързани и със задаваща обща рамка седма история. Разказите са с напълно независима история, но въпросната седма рамка ги представя като един вид ретроспекция на част от досегашната история на Гералт.
• „Гласът на здравия разум“ е въпросната маркираща история, развиваща се в настоящото на Гералт непосредствено след иначе откриващия разказ „Вещер“. Освен да обедини историите и да им зададе ретроспективен нюанс, тя служи и да разкаже немалко неща що за чудо са вещерите, кредото им и в частност това на Гералт, както и за по-дълбоко надникване в мислите на последния.
• „Вещер“ е истинското въведение на Гералт от Ривия, включително и хронологично, бидейки първият написан през 1986та. Още в първата си поява Гералт носи някои от чертите, които оформят характера му и занапред, което е нормално, предвид, че това не е история на произход. А иначе самата история е вече класическата поръчка на крал Фолтест относно прокълнатата му в стрига дъщеря, която е и чудно визуализирана в интродукцията на първата игра. Именно този разказ е най-близо до сегашното време на цялата книга.
• „Зрънце истина“ пък е първият преведен на български разказ, още в началото на 90те в SF thriller списанията. Странният прочит на приказката за Красавицата и Звяра е истински забавен, не само с увереният в себе си Гералт, ами и със Звяра, който се чувства изключително добре като звяр и не иска да се променя обратно в човек. А красавиците са всичко друго, но не и принцеси, особено последната.
• „По-малкото зло“ е един от най-добрите изобщо разкази, който освен уникално разкостване на приказките за Снежанка, Рапунцел и тн., съдържа и навеждащи на размисъл разсъждения на тема има ли изобщо такова нещо като по-малко зло. Тук Гералт е изправен пред дилема без правилен избор и се сдобива и с един от немалкото си прякори, този път изцяло отрицателен.
• „Въпрос на цена“ пък сякаш е най-важният от първата книга, предвид, че от него тръгват събитията, които задвижват историята в петте романа. Един празник по случай пълнолетие в Цинтра на пръв поглед няма нужда от вещер, но на втори не е точно така.
• „Краят на света“ проследява първото съвместно приключение на Гералт с неизменният му от тук нататък спътник, барда Лютичето. Освен това за първи път се появяват елфите в света на Гералт, които не са особено позитивни твари тук, и има доста размисли на тема опазване и прогрес.
• „Последното желание“ описва първата среща на Гералт с голямата любов на живота му, магьосницата Йенефер. Освен големия екшън с разбеснял се джин, присъства и много забавен момент на тема как не бива да се използват заклинания и не само на език, който не знаеш, и как въпросното заклинание, вместо да прогони джина, може да го вбеси още повече.

Вторият сборник, „Меч на съдбата“, няма рамкираща история, но за сметка на това историите вътре се развиват последователно и след събитията от предния сборник. Отново са шест, този път и по-дълги и добавящи нови черти към най-често срещащите се герои Гералт, Йенефер и Лютичето, не всичките положителни.
• „Границата на възможното“ е една история за дракони, изчезващи видове и алчност. Както и не съвсем изненадващото разкритие, че не всички магьосници са себични изроди. Което важи и за Йенефер, чиято връзка с Гералт вече е претърпяла някой и друг катаклизъм.
• „Парче лед“ вкарва Гералт в неочакван любовен триъгълник и отново показва Йенефер в далеч не най-добрата й светлина. Тук за първи път се споменава и Дивия Лов. За мен именно този е най-безличният от всичките разкази.
• „Вечният огън“ пък е най-забавният в този сборник. Въпросният вечен огън и религиозният елемент са на втори план, на първи всъщност са предразсъдъците и вписването на малцинствата от една страна, и търговията от друга. И дивотиите на Лютичето, разбира се.
• „Малка саможертва“ – Малката русалка среща Сенки над Инсмут. Има и още, Гералт внезапно го раздава дипломат, и финалният резултат е един път. Тук е и онази знаменателно-абсурдна финална фраза за свирепия и гладен върколак, който се оказва почитател на Лютичето.
• „Мечът на предопределението“, както е името на петата история, всъщност би трябвало да е и правилното заглавие и на сборника. Тук пак се третира темата за равновесието, настъплението на човека в хабитатите на други раси или видове, но най-вече е запомнящ се заради първата среща лице в лице на Гералт и Цири.
• „Нещо повече“, финалният разказ, освен че е мост към последващите пет романа, е най-емоционално зареденият от всичките. Гералт спасява закъсал търговец на лоша територия и е тежко ранен, а докато търговецът се грижи за него на път за дома, изпада в няколко ретроспекции, в които се появяват ред герои от преди. Това е история за доброто и добрината в хората дори и в най-мрачните времена на война и разруха. А накрая и до извода, че от предопределението няма бягане.

„Вещерът“ като поредица дължи много на първите два сборника с истории. На места в следващите романи сюжетът губи парата, а и изместеният върху Цири фокус също не винаги е добро решение. Независимо от това, за мен поредицата е ценна, най-вече заради усещането си за текст, писан от европеец, и то не англоезичен. Често се чуват мнения, че екзотиката на източноевропейските реалии и чудовища е основна за свежото усещане на серията. Съгласен съм, че го има този елемент, но не мисля, че е само това. „Вещерът“ носи далеч не само източноевропейски дух, но и изцяло и чисто европейски такъв. Вдъхновения има от цяла континентална Европа, и това макар да не е много изразено в първите два сборника, става изразено в следващите томове. И това за мен е прекрасно.

This entry was posted in books, fantasy, разкази. Bookmark the permalink.

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *