Блогът на Талиесин

Заглавие: Дракула
Автор: Брам Стокър
Издател: Deja Book 2015

Напълно целенасочено, опресняването на „Дракула“ взе, че се случи. И добре, че се случи по този начин, защото първо надгради над хронологичните впечатленията от „Вампирът“ и „Кармила“, и второ, защото се случи с пълно издание, а не с адаптация, каквито бяха изданията от 90те.

Няма да се спирам върху сюжета, който би трябвало да е известен на всеки, интересувал се от темата. Най-малкото, екранизацията Франсис Форд Копола от 1992 е достатъчно близка до оригиналния сюжет и макар да има някои отклонения, дава достатъчна представа за нечелите. Извън това, книгата се развива като няколко паралелно вървящи дневника, напрежението се трупа плавно ведно с действието и по мое мнение е по-скоро готически роман, от колкото чист ужас. Но аз не съм някакъв критерий за експертиза, така че това последното спокойно може да не се взима на сериозно. Хареса ми целият дух на книгата, съвсем в духа на класиките от 19 век, като за моя изненада на моменти получих реминисценции с творчестното на Артър Конан Дойл или дори Дикенс… Извън това, благодарение и на бележките под линия (за тях след малко), не мога да не отбележа какъв огромен ерудит е бил Абрахам (Брам) Стокър. Книгата е изпълнена с референции, алюзии и директни цитати към и от редица източници, включително към Библията, като съпоставката между Дракула и Ван Хелзинг наистина не се набива на очи, но е там. Не съвсем очаквано е бавното темпо на действие, но за сметка на това то служи за постепенно нагнетяване на напрежението, което обаче резултира в не съвсем задоволителна развръзка, поне по съвременните стандарти. Самият Дракула рядко се появява лично, най-силно е присъствието му в първата част на романа, развиващ се в самата Трансилвания, но като постоянно надвиснала заплаха присъства навсякъде, дори и когато още не е идентифициран като надвиснала заплаха.

За пореден път се случва да не намирам нужда да пиша повече, но и тук случаят е такъв. „Дракул“ отдавна е класика, родител е на цели жанрове, и като такъв е източник на безброй клишета, които обаче тук, в един от първообразите си, работят отлично. Затова и препрочитът определено си заслужаваше. Добри думи заслужава и изданието, което четох – твърди корици, качествена хартия и отлични и детайлни обяснителни бележки. Би било прекрасно, ако повече класики се сдобият с подобни издания. А за мен стигнах до извода, че ми става все по-интересно да се задълбая още повече в корените на готиката и ужасите.

Заглавие: Монахът

Автор: Матю Грегър Луис

Издател: Deja book 2016

„Монахът“ действително е класика, действително е влиятелна книга, но по ред причини това не беше широкоизвестен факт в България извън интересуващите се среди. В моя случай този пропуск се дължи в огромна степен и на факта, че въпреки че имам изследването „Готическият роман“ на Огнян Ковачев от доста години, така и не го бях чел и респективно, ни знаех (като стана дума за „Готическият роман“, не четете резюметата на края, рискът да се наспойлите за резюмираните романи е реален). Сега обаче пропускът е наваксан.

За времето си „Монахът“ е бил направо скандална книга, и поне за края на 18 век има защо. В наши дни случаят далеч не е такъв, но като стъпало по пътя към цели жанрове е важна книга.  Днес също така историята е експлоатирана достатъчно и на фона на съвременните книги от жанра ужас далеч не е и страшна. Но в края на 18 век история с призраци, порочни монаси, неприкрита сексуалност и призоваване на демони е била шокираща, особено написана от едва навършил двадесет години нов член на парламента. „Монахът“ стилово звучи съвсем в стила на времето си, с дългите прочувствени диалози, многословността и с наистина продължителните разкази в разказа, което в никакъв случай не твърдя, че е лошо. Изненадах се обаче колко също така либерална е книгата за времето си (всъщност не само,  по днешни стандарти звучи актуално), и то по силно завоалиран начин, за разкриването на който спомагат и обстойните бележки на края. Изданието отново е чудесно изпипано, с твърди корици, качествена хартия и вече споменатите бележки, издаващи отново вложеното лично отношение, за което палци горе.

Да, това е адски сух текст, но истината е, че дори и него трудно си изсмуках от пръстите. Въпреки ролята и важността си, „Монахът“ по-скоро ме остави по-скоро безразличен и не ми повлия по никакъв начин. Действително, хареса ми и намирам за полезно, че я прочетох, но толкова. Няма да ми се превърне във фаворит, за съжаление или не.