Блогът на Талиесин

Заглавие: Eisenhorn
Автор: Дан Абнет
Издател: The Black Library/Games Workshop 2005

Както практиката е показала нееднократно, книгите, базирани на игрови сетинги (прекрасна дума, на която не мога да се сетя за българско съответствие) рядко биват на ниво по-високо от горе-долу става; всъщност, на базата на скромния си опит, повечето са най-обикновена ширпотреба с единствена цел реклама и популяризиране. Личен guilty pleasure ми е да зачитам от време на време някой такъв представител, но обикновено послевкусът е неприятно-нагарчащ, в резултат на което не се бях захващал с подобни от доста време насам. Eisenhorn e най-скорошният такъв опит (скорошен – от февруари-март тази година), и надали щеше да се стигне и до него, но се оказа, че PC играта Warhammer 40000: Dawn of War е от типа игри със специфична и примамлива атмосфера, която ме заинтригува до степен да се запозная по-подробно с нея. Предвид личното си убеждение, че най-добрият начин за това е с четене, и след едно кратко търсене, изводът беше, че точно Eisenhorn е WH40k представителят с най-високи литературни достойнства, та се сдобих с нея и зачетох.

Действието се развива във вселената на Warhammer 40000 – игра от типа tabletop wargame, развиваща се в далечното бъдеще, т.е. в 41вото хилядолетие. Но това не е светлото бъдеще на прогрес и разбирателство, точно обратното – WH40K е най-дистопичната и мрачна картинка на бъдещето, с която съм се сблъсквал. В нея прогресът, споменат по-горе, се е случил отдавна – и е бил забравен, или по-скоро съзнателно захвърлен настрани и заменен с фанатични догми, мракобесие и вътрешен деспотизъм, подчинени на привидно безсмъртния Бог-Император, обединил човечеството в огромна империя (the Imperium of Man), обхващаща голяма част от познатата вселена. Естествено, тази вселена меко казано не се оказва гостоприемна и човечеството си има компания, предимно враждебна към него. Боговете на Хаоса дебнат за поддатливи на влиянието им съзнания, демони изскачат от Warp-a (еквивалент на хиперпространството, използван за далечни междузвездни пътувания), извънземните раси са под път и над път. Накракто, човечеството трябва непрекъснато да се защитава от всевъзможни заплахи – и физически, и психически – като за целта разполага с твърде малко средства, повечето криещи рискове и опасни и за самите хора. Едно от тях е Инквизицията…

Всъщност, пълното заглавие би трябвало да е Eisenhorn Omnibus, защото въпросното томче събира в себе си трите романа от трилогията на Абнет Eisenhorn – Xenos, Malleus, Hereticus, плюс още два разказа. Всеки един от романите носи името на едно от подразделенията (Ordo) на Инквизицията в Империума на човека, всяко от което се занимава със съответната си специализация: Xenos с пришълци, Malleus с демони, Hereticus с еретици. Грегор Айзенхорн, от чиято гледна точка се проследява действието, в началото е редови инквизитор от Ordo Xenos, преследващ масов убиец-рецидивист до планета, в която населението прекарва по-голяма част от годината в хибернация заради ледения климат. Предвидимо, убиецът е ликвидиран, но не и преди да предизвика чудовищна касапница – само за да се окаже, че мотивите му са доста по-различни от очакваното, а за да ги разплете, на Айзенхорн ще му се наложи да посети напълно неочаквани места, да се сблъска с напълно неочаквани врагове и да преживее напълно неочаквани, тежки и откровено съсипващи събития, след които нищо вече няма да е същото. Тъкмо напротив.

Умишлено не разкривам повече от сюжета – и без това човек трябва да има представа какво е WH40K (добро начало за справка е например Lexicanum уикито), за да успее да разбере кое, как и какво, и защо дадени неща всъщност са така. Трите романа иначе могат да се четат независимо, историите са самостоятелни, макар и свързани. Като стил историята представлява смесица между военна фантастика, трилър и детективска история, с елементи на приключенски роман. Стилът на написване е лек, стегнат, но не забързан, и не си спомням да съм се сблъсквал с прекалено раздути описания, вътрешни диалози или философски отклонения. Действието е плавно, без да е прекалено нахъсано, а като откровен плюс може да се посочи логичното навързване на събитията. Не малко случки следват една от друга, макар и да не се забелязва на пръв поглед, а най-тежките преживявания и тегоби на Айзенхорн за резултат от собствените му решения, които в непосредствен план изглеждат добри, но в перспектива някои се оказват фатални. Дотук написаното може съвсем спокойно да се брои за позитив, и то е, но много зависи от това с какви очаквания се чете книгата. Ако очаквате увлекателно четиво за забавление или искате добре написано запознаване с не-бойната част от WH40k вселената, то най-вероятно няма да останете разочаровани. Но не търсете някакви фундаментални изводи или поуки – все пак това книгата е писана въз основа на игра и такива няма.

В резюме – приятна книга, стига човек да си пада по този тип четива и да не е с много завишени очаквания. Не е шедьовър, но със сигурност е по-добре от Салваторе или другите литературни упражнения по различните Dungeons and Dragons вселени (където има и много по-лоши от Салваторе автори, а това хич не говори добре…). Шанс да се появи на български не мисля, че има – WH40K не е от най-популярните вселени в България, а самите игрови фигури са скъпи и не вярвам някой изобщо някога да ги внесе, че да се опитват да ги популяризират.

Заглавие: Комар
Автор: Лоис Макмастър Бюджолд
Издател: Бард, 2001

Така се случи, че дълго време отлагах всякакви сблъсъци с поредицата за Воркосиган на Бюджолд. Всъщност, направо ги избягвах, предвид бройката издадени заглавия. Естествено, всяко нещо е до време, и това лято най-сетне реших да пробвам как е поредицата на вкус. В резултат така ме увлече, че за отрицателно време изгълтах дванадесет книги – в хронологичния ред, препоръчан лично от Бюджолд. Първият препъни камък се оказа “Комар”, и временно реших да си дам почивка от поредицата. Романът, на който спрях, ще бъде отбелязан в самостоятелен пост, както и следващите го непрочетени, а като приключа с всичко издадено ще спретна и цялостен обзор.

При все, че окачествих “Комар” като препъни камък, всъщност книгата не е лоша. Големият й проблем е, че сюжетът вече не е толкова военна фантастика, колкото някакъв вид детективска история, с леко камерно действие, което, съпоставено с летвата от предните части (и особено любимите ми “Наемниците на Дендарии”, “Братя по оръжие” и “Огледален танц”), е в сериозен ущърб на книгата.

За какво става дума – Майлс Воркосиган, вече full-time имперски ревизор, решава да придружи по-възрастният си колега Вортис на планетата Комар (да, заглавието на книгата не е насекомо, а име на планета) и да участва в разследването на инцидент с едно от орбиталните огледала. Това, което изглежда като сблъсък на товарен кораб с орбитална станция бързо прераства в нещо много по-дълбоко, криещо риск за самата планета Бараяр. Освен това Майлс трябва да си изясни и зараждащите се чувства към домакинята му на Комар…

Звучи интересно? Ами, то и е, но за съжаление не достатъчно. Първи проблем е, освен споменатото по-горе за военната фантастика, че основният сюжет на моменти изглежда претупан спрямо различните дилеми на Майлс и другия персонаж, от чиято гледна точка се развива действието, Екатерин Ворсоасон (домакинята от по-горе), и сякаш минава между другото, при все, че е интересна и с малко повече развитие на антагонистите щеше да се получи по-добре. Вторият проблем, поне за мен, е отсъствието на силен поддържащ персонаж. Ясно е, че Майлс е центърът на поредицата (с основание, той безспорно е един от най-добре разработените персонажи във фантастиката изобщо), но предните части само печелеха от наличието на допълнителен централен персонаж, било то Иван Ворпатрил (“онзи идиот Иван”, който въобще не е идиот), Саймън Илян, император Грегор или дори братът-клон Марк – всеки един от изброените с появата и поведението си (всичките до един са добре”пипнати” персонажи, с артументирано развитие и характери) допринасяха за цялостното изживяване при четенето. За съжаление, с Екатерин поне в тази книга Бюджолд не успява да достигне тяхното ниво. Освен това, вътрешната борба на въпросната Екатерин във връзка с ворските предразсъдъци към мутациите и генетичните заболявания не успява да постигне същия ефект, който постигна разказът “Планините на скръбта” от “Границите на безкрая”…

Дотук негативният тон би трябвало да е създал впечатление, че съм разочарован от книгата, но това не е точно така. Стилът на Бюджолд си е все така лек и четивен, чете се бързо и ненатоварващо, и до колкото мога да преценя, научната обосновка е отново на висота. Чисто и просто, в сравнение с предишните части от серията, и в частност непосредствено предхождащите “Огледален танц” и “Памет” (т.е. “Императорска гвардия” на български, не знам защо), “Комар” изостава. По-плашещото е, че до колкото чувам, нататък ставало още по-лежерно… Ще прочетем, ще видим.