Комар, Лоис Макмастър Бюджолд

Заглавие: Комар
Автор: Лоис Макмастър Бюджолд
Издател: Бард, 2001

Така се случи, че дълго време отлагах всякакви сблъсъци с поредицата за Воркосиган на Бюджолд. Всъщност, направо ги избягвах, предвид бройката издадени заглавия. Естествено, всяко нещо е до време, и това лято най-сетне реших да пробвам как е поредицата на вкус. В резултат така ме увлече, че за отрицателно време изгълтах дванадесет книги – в хронологичния ред, препоръчан лично от Бюджолд. Първият препъни камък се оказа “Комар”, и временно реших да си дам почивка от поредицата. Романът, на който спрях, ще бъде отбелязан в самостоятелен пост, както и следващите го непрочетени, а като приключа с всичко издадено ще спретна и цялостен обзор.

При все, че окачествих “Комар” като препъни камък, всъщност книгата не е лоша. Големият й проблем е, че сюжетът вече не е толкова военна фантастика, колкото някакъв вид детективска история, с леко камерно действие, което, съпоставено с летвата от предните части (и особено любимите ми “Наемниците на Дендарии”, “Братя по оръжие” и “Огледален танц”), е в сериозен ущърб на книгата.

За какво става дума – Майлс Воркосиган, вече full-time имперски ревизор, решава да придружи по-възрастният си колега Вортис на планетата Комар (да, заглавието на книгата не е насекомо, а име на планета) и да участва в разследването на инцидент с едно от орбиталните огледала. Това, което изглежда като сблъсък на товарен кораб с орбитална станция бързо прераства в нещо много по-дълбоко, криещо риск за самата планета Бараяр. Освен това Майлс трябва да си изясни и зараждащите се чувства към домакинята му на Комар…

Звучи интересно? Ами, то и е, но за съжаление не достатъчно. Първи проблем е, освен споменатото по-горе за военната фантастика, че основният сюжет на моменти изглежда претупан спрямо различните дилеми на Майлс и другия персонаж, от чиято гледна точка се развива действието, Екатерин Ворсоасон (домакинята от по-горе), и сякаш минава между другото, при все, че е интересна и с малко повече развитие на антагонистите щеше да се получи по-добре. Вторият проблем, поне за мен, е отсъствието на силен поддържащ персонаж. Ясно е, че Майлс е центърът на поредицата (с основание, той безспорно е един от най-добре разработените персонажи във фантастиката изобщо), но предните части само печелеха от наличието на допълнителен централен персонаж, било то Иван Ворпатрил (“онзи идиот Иван”, който въобще не е идиот), Саймън Илян, император Грегор или дори братът-клон Марк – всеки един от изброените с появата и поведението си (всичките до един са добре”пипнати” персонажи, с артументирано развитие и характери) допринасяха за цялостното изживяване при четенето. За съжаление, с Екатерин поне в тази книга Бюджолд не успява да достигне тяхното ниво. Освен това, вътрешната борба на въпросната Екатерин във връзка с ворските предразсъдъци към мутациите и генетичните заболявания не успява да постигне същия ефект, който постигна разказът “Планините на скръбта” от “Границите на безкрая”…

Дотук негативният тон би трябвало да е създал впечатление, че съм разочарован от книгата, но това не е точно така. Стилът на Бюджолд си е все така лек и четивен, чете се бързо и ненатоварващо, и до колкото мога да преценя, научната обосновка е отново на висота. Чисто и просто, в сравнение с предишните части от серията, и в частност непосредствено предхождащите “Огледален танц” и “Памет” (т.е. “Императорска гвардия” на български, не знам защо), “Комар” изостава. По-плашещото е, че до колкото чувам, нататък ставало още по-лежерно… Ще прочетем, ще видим.

This entry was posted in books, sci-fi, воркосиган. Bookmark the permalink.

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *