Бягащият Ловец

Заглавие: Бягащият Ловец
Автори: Джордж Р. Р. Мартин, Гарднър Дозоа, Даниел Ейбрахам
Издател: Бард 2009

Едно преспиване винаги дава добри резултати, що се отнася до премисляне на отношение към книга. Вчера бях доста по-негативно настроен към обекта на настоящото писание, днес не съм толкова сигурен. По-скоро бих казал, че книжката е средна хубост, нито твърде лоша, нито кой знае колко добра, но все пак интересна.

Сюжетно не е нищо оригинално, и описанието на задната корица издава голяма част от случващото се (не всичко, за щастие) – принуден да бяга заради убийство, извършено на пияна глава, Рамон Еспехо се озовава с пустошта, където се натъква на скрита извънземна цивилизация, от която се налага да бяга, докато същевременно е принуден и да им служи. Доста линейното действие се компенсира от наистина добре разработените главни персонажи, като Рамон изобщо не е типичният позитивен персонаж, а извънземният му спътник от един момент в повествованието е добре пипнат характер, със специфични особености и индивидуалност. Наблегнат е и психологизмът, а развитието на Рамон в посока себеопознаване е добре направено. Обаче-то тук се свежда до факта, че при все, че Рамон е латино (мексиканец), което е приятно разнообразие, за съжаление авторите не са се постарали да избягат особено далеч от клишетата за мексиканците, доколкото поне аз съм наясно с тях.

Действието току бива накъсано от редица светоизграждащи или полу-философски пасажи, което лично на мен не ми пречеше, но имаше един два проблема – като например това, че светът всъщност не беше особено убедителен, на практика това си беше все едно земята и земната природа с променени имена. Най-големият проблем обаче беше усещането за раздутост – по мое, а и не само, мнение, ако историята беше по-къса, каквато е била в началото, би било доста по-добре за нея. Също така, за близо 30 години разработка резултатът не е крайно задоволителен и оставя усещане, че би могъл да бъде много по-добър. Пояснение за последните две изречения – книгата наистина е създавана в процес на близо 30 години, от 1976та, когато Гарднър Дозоа за първи път започва някакви разработки по темата, през началото на 80те години, когато Джордж Мартин уж я развива (въпросните двама са близки приятели и до ден днешен и редовно редактират различни сборници с разкази, като Дозоа е известен предимно като редактор, докато Мартин редовно отнася „благопожелания“ по повод тези му занимания и резултиращото от тях забавяне на „Песен за огън и лед“), до 2004та, когато е завършена от Ейбрахам и публикувана като разказ. Въпросният разказ в последствие е удължен и разширен, резултатът е настоящата книга.

В резюме – приятно четиво, не е нищо особено, не е и досадно, чете се бързо и леко. И все пак, за толкова дълго писане резултатът можеше да бъде чувствително по-добър.
И нещо за българското издание – този обем за точно 304 страници е, съжалявам да го кажа, издънка. Книгата е кратка, а използваната дебела хартия, едър шрифт и прочие я правят да изглежда много по-дебела, от колкото е. Съжалявам, но не считам, че е редно.

This entry was posted in books, sci-fi. Bookmark the permalink.

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *