Заглавия: „Синият тайфун“, „Онирофилм“, „Перпендикулярно време“
Автор (и): сборници с разкази
Издател: Книгоиздателство „Г. Бакалов“, Варна; издадени съответно през 1979, 1980, 1981
Така се случи, че ми изпаднаха няколко сборника с разкази от най-ранния период на библиотека Галактика, която със сигурност няма нужда от представяне. Предвид, че не са особено дебели книжките (между 150-180 страници малък формат всяка), за краткия период на отпуската ми последните две седмици успях да отметна три от тях.
„Синият тайфун“, №1 в библиотека Галактика, е съставен от разкази от Съветския съюз (съвсем в духа на епохата като за начало на поредица) с обща тема морето, и за щастие, без никаква политическа окраска. Като качество на разказите, това май е най-добрият от трите сборника, макар и най-краткият като обем. Това, което ме изненада, беше подчертано мрачният тон на повечето разкази – първенец в това е „Мефисто“, който, заедно със „Скъпо струващ опит“ имат за тема тежки, не дотам позволени научни експерименти и резултатите от тях. Друг такъв мрачен разказ е „На Атола“, който в цялата си краткост е стискащ за гърлото. На обратния полюс са направо приключенският едноименен и веселият „Човекът от Пацифида“ на братя Стругацки, където мрак няма и това по никакъв начин не се отразява на качеството.
„Онирофилм“ (№13 в БГ), вторият сборник, е съставен изцяло от произведения на италиански автори, и съдържа както страхотни попадения, така и откровено скучни такива, като за съжаление, двете на може би най-именитият от авторите, Итало Калвино, са и най-скучни (или може би аз не съм ги разбрал, знам ли). На обратния полюс са изненадващото произведение на Джани Родари „Необикновена случка с кулата в Пиза“ (от което съм изненадан, защото очаквах пълно разочарование, а то се оказа свежо и забавно) и “Нощен министър” от Ана Ринонаполи, които са весели и забавни, макар и без да са особено оригинални. Едноименният „Онирофилм“ на Лино Алдани пък е може би най-сериозният разказ, задълбаващ в темите за виртуални преживявания и връзката с реалността. Останалите разкази се люшкат между двете крайности, но без да ги достигат.
„Перпендикулярно време“ (№26 в БГ) е съставен изцяло от разкази на български автори и се предполага да е хумористичен. За съжаление, по-скоро не е. Различните разкази и тук се люшкат между попадения и скука, като най-безсмислени ми се виждат двата текста на Йордан Радичков, които, по мое мнение хич не са се получили. На другия полюс, но без да са някакви шедьоври, са два от трите разказа на Любен Дилов, разказите на Агоп Мелконян, Йосиф Перец, Любомир Николов и ироничният текст на Дончо Цончев. Останалото е средна работа.