Заглавие: Капитан Алатристе / Чиста кръв
Автор: Артуро Перес-Реверте
Издател: Еднорог 2004-2005
Всъщност, прочетох „Капитан Алатристе“ още като излезе навремето, но по една или друга причина само си купувах продълженията и досега не ги бях чел. Е, покрай ревютата на Копо реших, че е време е да се поправи пропуска, особено предвид, че книгите си заслужават, по няколко различни причини.
Испания, столицата Мадрид, 1623 г. Това е времето, в което живее капитан Диего Алатристе-и-Тенорио, ветеран от войните на испанската корона във Фландрия и Неапол в редиците на легиона на Картахена, един от славните стари легиони на Испания (по този въпрос след малко). В настоящия момент обаче, Алатристе не е част от армията и преживява криво-ляво в столицата като наемен фехтувач за една или друга дребна и нерядко не особено почтена задача, като в тази си дейност е един от най-добрите. Наскоро към него се е присъединил и разказвачът на тази история – Иниго Балбоа, син на загинал ветеран от същата част и близък приятел на Алатристе. По същество книгите представляват спомените на Иниго, писани доста години след събитията, което е видно от редица споменавания на събития, случили се далеч по-късно и много след текущата история.
„Капитан Алатристе“ е първата книга от поредицата (на български са издадени до момента четири, а на испански – девет, и историята е недовършена). Капитанът получава типичната съмнителна задача от очевидно благородни личности, носещи маски – да нападне и рани двама пътуващи англичани. Почти веднага обаче задачата се трансформира в изрична заповед за убийството на въпросните двама, идваща от върховете на Инквизицията, а човекът, с когото Алатристе трябва да си партнира, италианецът Гуилермо Малатеста, далеч не изглежда безопасен. Типично, нещата не се развиват според очакванията, като заслугата е изцяло на Алатристе и надделялото му лично чувство за чест, което го подтиква да пощади двамата пътници. Които от своя страна се оказват много по-високопоставени, от колкото е подозирал, и изведнъж той се оказва заплетен в много по-дълбока интрига, от колкото е очаквал.
„Чиста кръв“, втората част, започва няколко седмици след края на предишната, и в следствие на събитията в нея, Алатристе е стигнал до извода (с малко външно убеждение), че бойните полета на Фландрия са по-безопасни от улиците на Мадрид. Само че преди да замине, близкият му приятел, известният поет Франциско де Кеведо, успява да го убеди да се включи в нещо изключително опасно. Стари приятели на Кеведо (стар валенсиански благородник и двамата му синове), на които последният е задължен, са решени да измъкнат млада послушничка, тяхна дъщеря и сестра, от новоучреден манастир в Мадрид, ползващ се с височайша подкрепа, и чийто ръководители са го обърнали на нещо средно между харем и вертеп. По традиция, нещата не се развиват по план, опитът за нападение се натъква на добре подготвена засада, в която бащата и единият от синовете намират смъртта си, а Иниго се оказва в ръцете на Малатеста, а от там – и в тези на Инквизицията. Откъдето не е лесно да бъде спасен, но Алатристе и Кеведо ще направят всичко по силите си, че и отгоре…
Много съм щастлив, че предишните ми впечатления се покриха и при препрочита на първа книга и сблъсъка с втора – книгите са чудесни приключенски романи, в духа на великолепните „Тримата мускетари“ на Александър Дюма. Реверте определено е почитател на последния – не само заради „Деветата порта/Клубът Дюма“, а заради цялата поредица за Алатристе, която поне досега е издържана досущ в духа на мускетарите и приключенията им, с дуелите по улиците и интригите в дворците, където всеки мрази всеки и се бори да заеме мястото му. Разликите са, че Франция и Испания от 20те години на 17 век са съвсем различни места – Франция на Ришельо тепърва набира сила, докато Испания, при все външния блясък и орел е обхваната от все по-задълбочаващи се упадък, корупция и разпад, които скоро ще излязат на бял свят. Последните елементи Реверте не пропуска да напомни всред понякога продължителните вътрешни монолози на Иниго относно по-късни събития. Сред влиянията от Дюма, особено видни в първата книга, са също и присъствието на всеизвестния Джордж Вилиърс, маркиз и бъдещ Херцог Бъкингам, както и едно мимоходом споменаване на Фелтън (като пуритан, какъвто действителният не е бил) и зловещата Милейди (интересно дали тукашният привиден еквивалент Анхелика де Алкесар ще успее да я достигне)…
Втора книга обаче е чувствително по-мрачна, защото действието се върти около наистина зловещата Инквизиция, покрай което и далеч не всичко завършва добре. Наистина, Реверте прави опит за обективност, изрично подчертавайки, че испанската инквизиция по нищо не се отличава от клоновете на последната в ред други страни, но редом с това има един доста странен вътрешен монолог на Иниго, който далеч не ми се връзва с мисленето на човек от 17 век. Е, все пак, наистина човек е добре да се пази от хората, прочели само една книга през живота си…
Книгата е изпъстрена със стихове, някои от които може би дори не са писани специално за нея, а са действителни стихове от онази епоха – нямам познанията да кажа със сигурност, но е напълно възможно като се вземе предвид, че сред персонажите дефинират действително съществували личности и хора на изкуството, като например вече споменатият Кеведо, Лопе де Вега и тепърва изгряващият Диего Веласкес. Споменавам стиховете, защото и те, както и останалият превод са чудесно предадени на български, и дори споменатите вътрешни монолози не дотягат. Единственото, което ме озадачи, бяха легионите, споменати в началото. Наистина, това е периодът, в който испанската пехота доминира бойните полета, както се споменава и в книгите, но думата легион не се е използвала, не и директно – това е времето на комбинацията пика и аркебуза/мускет, като испанският вариант на тази формация се нарича терцио. Испанският език не ми е сила, но в испанската уикипедия се говори точно за los tercios de Flandes и Tercio Viejo de Cartagena. Но това е дреболия, която надали би я усетил някой, който не задълбава във военната история. Наред е „Слънцето на Бреда“, която обещава още по-батално действие.
А, за финал – поредицата беше и филмирана, преди време, и филмът не беше лош (битката при Рокроа даже беше една от най-добре заснетите битки в киното), обаче фактът, че обхващаше цялата поредица, включително и ненаписаните още книги, му изигра много лоша шега и резултатът беше хаотичен сценарий и накъсани сцени, без плавни преходи, скачащи през доста дълги времеви периоди. Което отблъсна доста хора.