Шести Патрул

Заглавие: Шести Патрул
Автор: Сергей Лукяненко
Издател: Инфодар 2016

Някога определено бях по-голям фен на Сергей Лукяненко. Пазя много топли спомен от „Лабиринтът на отраженията“, „Студени играчки са звездите“/“Звездната сянка“, както и от Патрулите, с особен акцент върху първия, „Нощен патрул“, в който категорично можех да се асоциирам с Антон Городецки, при все, че ми липсватха и все още ми липсват свръх сили като неговите. Тогава Лукяненко беше напипал много успешно психологическата нишка на объркания човек, поставен където не е очаквал, което, гарнирано със силно четивния стил и качествената добавена реалност, направиха „Нощен патрул“ нещо уникално. Последваха още четири патрула, от които спомените ми са размити, включващи и едно неочаквано продължение на наглед приключена поредица, което обаче проработи изненадващо добре. За съжаление, редом с хубавите истории вървеше и една нишка на великоруски шовинизъм, която в началото звучеше умерено, и всъщност прилично – напълно нормално е да се пиша за това, което човек познава, така че развиващото се действие в Русия всъщност беше добре. Засилващият се шовинизъм не беше. В последвалите още преводи на Лукяненко, особено в „Спектър“ и „Белова“, количеството вече дразнеше, в моя случай след „Белова“ до степен още да не съм чел „Геном“ и „Квази“, а „Шести патрул“ да чака близо три години след купуването му. За щастие обаче се оказа, че в него този проблем го няма, така че можах да се насладя на историята спокойно.

Сюжетът ме остави с преобладаващо приятни, но все по-смесени чувства. Възхищавам се на Лукяненко как успява да извърта света си и да показва, че винаги има какво още да се открие или появи изненадващо, от друга вече почвам да си мисля, че този похват вече се изчерпва и не е съвсем работещ. При все последното, сюжетът е интересен. Няколко нападения от вампир на няколко наглед произволни жертви привличат вниманието на Нощния патрул, особено от момента, в който се оказва, че буквите от имената жертвите образуват няколко акронима, първият от които е името на Антон Городецки, а другите – предупреждения, неясни, но категорични. Почти в същия момент всички пророци, въведени в предишната книга, изричат едно и също доста категорично пророчество, предвещаващо края на всичко и споменаващо за някакъв никому неизвестен Шести патрул. Е, не съвсем никому, но сведенията са старателно прикривани и заличавани. Когато семейството му се оказва пряко заплашено, Антон Городецки отново се впуска в надпревара с времето да разбере и спре задаващата се катастрофа.

Плюс на Лукяненко е как се старае да е в час със съвременните тенденции в жанра и всъщност ми хареса отношението му към модерните вампирски поредици. Допадна ми и как фокусът се измества от патрулите навън, към вещици и вампири, а също и към други краища на света, както и към минали прегрешения на Различните. Този път историята е единна, няма три сливащи се накрая и даващи общата картинка нишки. А краят отново е по-скоро камерен и наглед затварящ Антон изцяло, но никога не се знае. Макар че по-добре поне според мен е да си остане финал наистина, твърде окончателен изглежда. Спорно е и до колко Лукяненко постига успех с разтягането на свойствата на Сумрака и създанията, излизащи от него. Отново се оказа, че влизам неподготвен, тоест без препрочит и съответно позабравил немалко, но пък си правех справки периодично и така туширах негативите.

Все пак, по-скоро съм доволен, но ефектът никога няма да е същият, какъвто беше „Нощен патрул“ навремето. През цялото време ми флуктуираше между 3 и 4 звезди, но накрая реших да съм щедър заради носталгията. Иначе Шестият патрул е прилежно и увлекателно написан, но с оглед на факта, че сюжетът се състоеше само от една линия, в един момент действието се провлачи. Краят също ме остави със смесени чувства, но пък постоянната сюжетно движеща мотивация “колкото и да знаеш и можеш, пак има какво да не знаеш и да не можеш” е отново налице и работи. Така че, чувствата са положителни, но не съм убеден дали искам още продължения, особено след точно този завършек. Във всеки случай в момента съм доста по-склонен да дам шанс на „Геном“ и „Квази“.


This entry was posted in books, Патрулите, Сергей Лукяненко. Bookmark the permalink.

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *