Блогът на Талиесин

Заглавие: Библиотеката на Въглен връх
Автор: Скот Хокинс
Издател: Deja Book 2016

Понеже наистина нямам идея как изобщо да почна да пиша за „Библиотеката на Въглен връх“, ще карам директно. Това е странна книга, меко казано. Не е шедьовърът, за който я обявяват, че е, но ми хареса повече, от колкото очаквах, на фона на немалкото бруталии вътре и всъщност объркващото начало и нелинейното развитие. Определено шантава, нетипична, откровено графична на места, както стана дума вече, но същевременно доста интригуваща, впримчваща, така да се каже, и изненадващо приятно мелахнолична в завършека си.

Историята започва директно, без увертюри и директно хвърля в дълбокото и отнема не малко време да се ориентира човек какво се случва и защо. Последното е и защото сюжетът не върви линейно, ретроспекциите се случват по-скоро често, а някои неща остават да бъдат изказани и обяснени на доста по-късен етап, а цялостната картинка се изяснява едва към края. В главната роля е Карълайн – странна жена, имаща неочаквани умения и сили, със специализация във всевъзможни езици. Подобни сили, но с други фокуси, притежават и единадестте други члена на така нареченото й семейство, но нито един от тях не е роднина с никого. Карълайн и останалите са библиотекари,  пазители на знанията в огромната библиотека на загадъчното нещо, което не се знае до колко е човек, но когото всички наричат Бащата. Въпросният е този, който е оформял света и е властвал над него от десетилетия, но без да се намесва особено в живота на хората, освен когато са го провокирали. Двадесет и пет години по-рано се е случило нещо, което библиотекарите не помнят с точност, но което ги е оставило без семейства и под „грижите“ и обучението на Бащата, което е брутално, жестоко и безцеремонно. Сега обаче него го няма, не се знае нито къде е, нито кога ще се върне, нито какво всъщност се е случило, и нито един от библиотекарите не може да влезе в библиотеката. Е, време е за разчистване на сметки, което се случва с поредица от неочаквани и наглед нелепи действия, но зад които стои безумно изпипано планиране.

Карълайн е главната героиня, но има още два персонажа, в чиито гледни точки проследяваме събитията. Първият е Стийв Ходжсън, водопроводчик и крадец, който се оказва маша в ръцете на Карълайн, но може би нещата са по-дълбоки, от колкото изглеждат (не, не става дума за любов). Другият е Ъруин, който предпочита точно така да го наричат и е култов образ на бивш военен от спец частите и настояща част от други спец части и който може да си позволи да е безцеремонен към всички. Има и други персонажи, разбира се, начело с няколко по-основни от другите библиотекари.

Основният ми проблем с книгата всъщност беше графизмът и мрачното, които до към две трети от книгата се срещат под път и над път. От един момент нататък обаче всичко се изменя и сякаш цялата история се отмества от грозното и бруталното към красивото и личното. Финалът даже може да мине за лиричен и позитивен, макар и да не е точно хепи енд, а вратата за продължение зее широко отворена. Отново много неща не са каквото очакваме и каквито ни се представят, че са, начело с главните събития, които всъщност не са проста интрига за запълване на вакуум от твърде могъщи същества. Най-главната изненада идва от факта, че това, което изглежда като преврат и убийство, всъщност е изпитание и търсене на наследник. Този тип изненади за щастие все още работят добре. Трудно ми е да приема, че само аз усещам тънката Библейска нишка, вървяща из цялата история – например дванадестте ученика, тринадесетият отритнат, хлябът от небето в нужния момент, както и цялата заигравка с божественото. Светостроенето кой знае защо ми навяваше мисли за Туин Пийкс и изградената по подобен начин допълнителна реалност до нашия свят, явно типично американско създаване на митологии. Това всъщност не е непременно лошо и не бива да се възприема като такова.

Финално, „Библиотеката на Въглен връх“ всъщност ми хареса, но ми отне време да го направи. Това не е книга, която ще грабне от веднъж, а вероятността да отблъсне не е и малка. Обаче се надявам по-скоро да няма продължение. Някои неща е по-добре да останат както са, а практиката не веднъж е показала, че непланираните продължения рядко работят добре.