И пак така се случи, че зачетох разни книжки, за които ми е трудно да събера достатъчно идеи за отделен пост за всяка. Затова ги обединявам.
„Японски сказания: Жената на самурая“ и „Японски сказания: Момичето от паравана“
Лафкадио Хърн
Пергамент Прес, 2011 & 2012
Виждал съм и предишни издания на български на Лафкадио Хърн, но така и не бях чел нищо от тях, освен непряко, чрез адаптации. След като на последния панаир на книгата се сдобих с двете томчета от по-горе, дойде и моментът да се запозная с част от творчеството му.
Странното име на Хърн идва от произхода му – баща ирландец и майка гъркиня, кръстен на остров Лефкада в Гърция. Живее известно време в Щатите, но истинския си дом намира в Япония, където остава до края на живота си. От потапянето му в японската култура е вдъхновено и творчеството му, което в немалко случаи се състои в събиране, преработка и превод на японски легенди, предания и истории. Най-важното, което успяха да постигне е запазването на духа на тази сравнително непозната за останалия свят земя, особено по времето, когато живее и твори Хърн (краят на 19ти-началото на 20 век), а донякъде и днес.
Като съдържание, и двете книжки съдържат кратки истории – някои базирани на реални случки, но повечето на легенди и предания. Историите с призраци не са малко, и на моменти е стряскащо колко напомнят на европейските такива – но това последното важи и за немалка част от останалите истории. Изненадващо е как от една страна е видна специфичната японска култура, дух и светоусещане, и как от друга не са чак толкова далечни. Също така ми направи впечатление и често появяващата се връзка с Китай и китайското влияние върху Япония – по никакъв начин не е изненадващо, но обикновено не му се дава чак такава гласност.
Иначе изданията са много добре оформени, с красиви корици и добро вътрешно оформление, макар и може би малко разхитително. Но пък без съмнение двете книжки бяха интересно преживяване.
Векът на цар Самуил
Пламен Петков
Изток Запад, 2014
Не знам какво би могло да се каже за точно тази книга. Ясно е, че е издадена покрай годишнината от кончината на цар Самуил (и все пак сигурно 1000 години не са шега работа!), и заглавието е достатъчно ясно за какво става дума вътре. А именно, за управлението на цар Самуил, предхождано от това на цар Петър и наследниците му Борис ІІ и Роман, както и за годините до окончателното падане на Първото Българско царство под византийска власт (да, знам, че Византия не е исторически коректен термин, но навикът не е шега работа). Книгата е структурирана в три част, първата е посветена на управлението на цар Петър и събитията в края му, втората част е изцяло за управлението на цар Самуил и завършва с трагичната му смърт, а третата е посветена на последните четири години преди окончателното покоряване на България. Едно от двете най-интересни за мен теми бяха опитите да се изведат роднински връзки на рода на Комитопулите с този на Симеон, които, ако се потвърдят – в книгата се приемат за доказана даденост, но не съм сигурен до колко е такъв случаят – биха поставили властта на Самуил на съвсем друг пиедестал. Другото за отбелязване беше разказът за наследниците на Самуил, Гаврил-Радомир, Иван Владислав и Пресиан ІІ в четвъртата част, както и съдбата на последния след 1018та, както и за последващи представители на рода (например спорният Петър Делян). Жалко само, че изворният материал е оскъден и няма как темата да се развие още повече, и в настоящата книга ми остави желание за още.
Но това, което определено не ми хареса, беше едва скицирането на събитията извън основните военни кампании срещу Византия и съпротивата срещу нея. За немалък период беше отделено съвсем малко място, за което нямам обяснение. Въпреки това, книгата е добро четиво за който е позабравил уроците от училище, или иска да си осъвремени познанията – което принципно е чудесна идея, но само тази книжка надали ще е достатъчна в който случай.
Войната в Източна Европа
Джон Рийд
Изд. Стефан Добрев, 2012
Честно казано, и за тук се затруднявам да кажа кой знае какво. Книгата прилича на колекция от пътеписни репортажи, писани през 1915та по време на обиколката на автора – американски военен кореспондент – в Източна Европа, посред разгара на Първата световна война. Обхванати са пътувания из Сърбия, описващо ситуацията след отблъскването на първата австрийска офанзива, през различни части от Русия, Румъния, Истанбул и дори за малко България (категоризирана като ключ към Балканите и най-цивилизованото място в региона, но това е писано преди влизането на България във войната). Колекция, защото на две места последователността в повествованието ми се загуби. Проблемът е, че книгата по-скоро ме остави безразличен – нямам против пътеписи или репортажи, но тук сякаш нещо не достигаше, за да ми привлече вниманието напълно. Фактът, че нямаше поглед към централните сили си го обяснявам единствено с липсата на такова упълномощаване в евентуално назначение на Рийд, иначе въпросната липса е странна, ако се търси обективност (а наченки за такова търсене има – в един момент изрично се подчертава, че опустошенията в Сърбия са извършени от унгарските части в австрийската армия, а самите австрийци се държали сравнително цивилизовано). Може би двете звезди, които дадох в Goodreads са крайни, но пък тогава не бях в настроение за щедрост. Книгата не е лоша, но не е и особено интересна. Ако не друго, представянето на България е добронамерено.
Това определено са най-невдъхновените писания, които някога съм писал. Дали причината е, че самите книги не предразполагат към повече, или пък се дължи на кофти периода от последния месец и нещо, не знам, но се надявам повече да не се стига до такова нещо. Иначе първите три книги – двете на Хърн и „Векът на цар Самуил“ – си струват четенето. За последната малко се колебая, но пък погледът към България и събитията от преди близо век си заслужава.