Шадоус Фол

Заглавие: Шадоус Фол
Автор: Саймън Грийн
Издател: Изток-Запад 2013

Ако трябва да опиша „Шадоус Фол“ накратко, то описанието би се свело до „изпуснат потенциал“. Което е жалко, защото имаше чудесни идеи, но реализацията ме остави със смесени чувства. За щастие, имаше и достатъчно позитивни черти, преобладаващи, но финалната равносметка определено не говори за шедьовър. Като че ли някои части от „Хоук и Фишър“ серията от същия автор ми допаднаха повече.

Първото, което прави впечатление, е заглавието. Защо директна транслитерация, а не превод? Почти сигурно, причината е, че Шадоус Фол е име на град, и то на доста шантав град (а ако не греша и намек за случващото се накрая, но повече би било спойлер). Това е място, където се пресичат времена и реалност, където всичко на теория е възможно и където хора, вещи и всякакви твари – сред които рок музиканти, литературни и комиксови герои, светци и всевъзможни – отиват, за да изживеят дните си, след като никой вече не вярва в тях, а в непосредствена близост е и входът към света на елфите. Освен това е място между живота и смъртта, недостъпно за обикновените хора, където не е необичайно някой да се върне от мъртвите. Или, ако цитираме началната страница на романа – „Съществува град, където мечтите отиват, за да умрат. Място, където кошмарите свършват, а надеждата намира покой. Където всички истории стигат до своя край, всички дирения приключват и всяка изгубена душа най-после намира пътя си към дома.“

И в именно този град се завръща Джеймс Харт, 25 години след като го е напуснал с родителите си, и без да има грам спомен, че някога е живял там. Обаче връщайки се, той отключва древно пророчество, което обещава само лошави работи за самото съществуване на града и които от един момент нататък започват наистина да се случват. По някакъв начин с цялата история е обвързан и Ленард Аш, трагично загинал, но завърнал се от мъртвите и понастоящем намиращ се в някакво междинно състояние. И това са само двама от героите, като ми е трудно да определя главен такъв. Лошите работи, за които стана дума, започват със серия тайнствени убийства, като сред жертвите са и създания, които не би трябвало да са смъртни. Редом с това, огромна, добре обучена и екипирана армия, фанатизирана до немай къде, подготвя настъпление към града. Крайната цел – намиращата се в центъра на града Врата към вечността, пазена от нещо като въплъщение на Времето. И когато към средата въпросните фанатици започват атаката си, следва солидно сражение, изпълнено с бруталности, предателства, измами – Шадоус Фол съвсем не е беззащитен – и всичко води към доста изненадващ и според някои противоречив край…

Защо говорим за пропуснат потенциал тогава? Защото по някаква причина, поне според мен, Саймън Грийн не се е справил с развиването и на света, и на героите си, които, въпреки липсата на главен и наличието на няколко гледни точки, включително и сред вразите, като резултат са доста шаблонни, въпреки препратките. Сигурно на запад биха хванали повече, аз успях само да се сетя кой всъщност е Шон Морисън (но пък Грийн мисля, че е в грешка по негов адрес, Доорс все още се помнят или поне в България е така). Също така, сигурно проблемът е в мен, но така и не успях да получа усещане за мащаб, въпреки специфично описаната природа на града. Първите двеста страници, преди да започне нашествието, изглеждат тромави, после ритъмът се подобрява.

Допаднаха ми как са представени елфите – на пръв поглед не по-различни от масовата представа, на втори, силно приличащи на тези на Пратчет от „Господари и господарки“ (дали е случайно, че и двете книги – „Шадоус Фол“ и „Господари и господарки“ – са публикувани в рамките на година?), но с още по-директни Шекспирово влияние. Честолюбиви, обичащи сраженията и биещи се често в импровизирани турнири. Освен това долавям и далечна прилика с Елдрените на Майкъл Муркок, благодарение на доброволно отхвърлените и скрити оръжия, които биват извадени в час на крайна нужда (само че това може да се дължи и на доскорошното ми задълбаване в Муркок, та не знам до колко мога да приема, че съм прав). Финалът, за който стана дума по-горе като цяло ми допадна, но идеята за главен лошковец е странна и спада в категория, на която не съм особен фен. Иначе самият завършек бива.

Като цяло, може би имах твърде високи очаквания и за това съм толкова критичен. А не бива. „Шадоус Фол“ в никакъв случай не е лош роман и всъщност е сред по-добрите предложения появявали се на български в последните години. Но можеше да е и много по-добър.

This entry was posted in books, fantasy, sci-fi. Bookmark the permalink.

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *