Блогът на Талиесин

Заглавие: Corum, the Prince in the Scarlet Robe
Автор: Майкъл Муркок
Издател: Gollancz 2002

Създавайки човека, вселената предаде старите раси… Но при все това винаги ще има създания, понякога такива с огромна мъдрост, които не могат да понесат вярата, че вселената е толкова безразлична. Принц Корум Джайлин Ирси беше сред тях. Може би последният от расата на вадагите, някога го знаеха като Принца в алената мантия. Тази хроника е за него.

Ето, наред е и последният от първите четирима, описани като инкарнации на Вечния Шампион. Още в началото искам да заявя, че силно съжалявам, че чак сега стигам до серията за Корум, а не преди 10-15 години по-рано, примерно – тогава щеше да се намира доста по-напред в списъка ми с любими поредици. Защото това е едно от най-добрите и изпипани неща, които Муркок е дал на света с творчеството си, много приятно за четене, и освен това силно подходящо за навлизане в творчеството на Муркок и концепциите му за мултивселената и Вечния Шампион. Издадена за първи път през 1971ва, първата трилогия за Корум се появява в период, в който повечето идеи по темата са достатъчно избистрени, за да се покажат още в първата книга.

Отново директно казано, „Corum, the Prince in the Scarlet Robe“ обединява в себе си първата трилогия за Корум, състояща се от „The Knight of the Swords“, „The Queen of the Swords“ и „The King of the Swords“. Корум е вадаг, може би последният представител на древна елфоподобна раса, прекарала последните си години в изолация, размисли и съзерцание – и по този начин пропуснала възхода на хората, наричани тук Мабдени, до момент, в който вече е прекалено късно. Корум оцелява по стечение на обстоятелствата (и с малко помощ) от изтреблението, на което мабдените подлагат родствениците му, но същевременно губи лявата си ръка и дясното си око и си спечелва архивраг – Гландит, предводител на шайка особено диви мабдени, пряко отговорни за гореспоменатото изтребление. Спасен по чудо, Корум все пак разбира, че не всички мабдени са като тези на Гландит, намира голямата си любов Ралина сред хората и научава, че пряко отговорни за страданията му са лордовете на Хаоса, Господарите на Мечовете и в неговия частен случай, Ариох, рицарят на мечовете и най-слаб сред тях (и в една друга серия демоничен патрон на Елрик от Мелнибоне и сред най-могъщите повелители на Хаоса; неведоми са световете на Мултивселената…). Снабден с окото на Rhyn и ръката на Kwll, (имената са на две древни и изчезнали божества) на мястото на загубените свои, Корум поема на привидно обречена битка срещу Ариох, и впоследствие срещу другите лордовете на Хаоса, Xiombarg и Mabelrode (съответно кралицата и кралят от втора и трета книга). Но да си служител на Космическия Баланс в борбата между Реда и Хаоса не означава непременно, че няма подкрепа…

Още няколко неща си струва да се отбележат. За разлика от типичните фентъзи трилогии, най-масовата битка е във втора книга, в трета заплахата е по-прикрита. Освен това, в същата тази втора книга се появяват два персонажа, които не са без значение и в останалото творчество на Муркок. На първо място е Jhary-a-Conel, спътник на шампиони и може би ултимативна инкарнация на Вечния спътник (The Eternal Companion). В тази си самоличност за малко придружава и Хоукмуун, а в други – и други Шампиони. Вторият е принц Gaynor the Damned, който е далеч от миналото и способностите, които ще получи след 30 години в “The Dreamthief’s Daughter”, но и в първата си поява е внушителен противник. В третата част е и първообраза на случката с Чезнещата кула (The Vanishing Tower), която за първи път събира три инкарнации на Вечния Шампион на едно място – Корум, Елрик и някаква странна версия на Ерекосе – и която дава алтернативното име на елриковата “The Sleeping Sorceress”. На ниво влияния, доста отчетливо е келтското влияние, в частност това от Корнуел в Англия, а във втората серия то още повече изглежда ще се засилва.

Като за завършек, в рамките на по-малко от 600 страници на трите книги се случват събития и се посещават светове, за които на други автори биха им отнели двойно повече обем. Чете се лесно, количеството мрак и гадости са умерени за жанра и не натежават много. А и Корум е от немрънкащата порода, родее се по-скоро с Хоукмуун, и не е някаква ултимативна машина, при все способностите си. Наистина това е доста подходящ начин човек да навлезе в творчеството на Муркок и да се запознае с концепциите му за мултивселената и Вечния Шампион.

P.S. Наскоро се оказа, че първата книга, „The Knight of the Swords“, е била издавана на български преди двадесетина години, но така и не ми е попадала. Заглавието, разбира се, е малко далеч от оригинала – „Повелителите на мечовете“, и продълженията така и не са се появили.

P.P.S. И за финал – Муркок е цар да измисля на практика непроизносими имена, но тук е надминал себе си. В оригинал името е Corum Jhaelen Irsei – и колкото и да е странно, причина за това да е такова си има! Името е анаграма от Jeremiah Cornelius – пълното име на Джери Корнелиус, друг съществен герой на Муркок, на когото изобщо не знам кога ще му дойде реда…

Заглавие: The Dragon in the Sword
Автор: Майкъл Муркок
Издател: Gollancz 2013 (част от „The Eternal Champion“ omnibus)

Проблемът с отпуските е, че ме избива на ударен мързел докато траят. В резултат, разписването на впечатленията ми от „The Dragon in the Sword“ се забави с близо две седмици, но по-добре късно, от колкото никога, а и дъждът навън би следвало да е достатъчна причина най-сетне да седна и да наваксам.

„The Dragon in the Sword“ е публикувана за първи път през 1987ма, след немалка пауза откъм фентъзи ориентация в творчеството на Муркок. 80те години при него са времето на полу-историческите романи с герои рода фон Бек, първите книги за полковник Пият и периодът между двете световни войни, тоест доста далеч от измислените светове и герои, нищо, че фон бековци пак са инкарнации на Вечния шампион – но не винаги. Затова „The Dragon in the Sword“ е изненадваща – първо, че се появява в такъв творчески период, второ, че отново се завръща към Джон Дейкър след 15 години пауза, и трето, че тук присъстващият фон Бек, Улрих, е в ролята на спътник на шампиона.

По същество, „The Dragon in the Sword“ е третият роман за Джон Дейкър/Ерекосе, написан 15 години след „Phoenix in obsidian“, и общо четвърто произведение с него за главен герой (има и една графична новела от края на 70те години, която е спомената и в настоящия роман). Освен върху предните романи за Дейкър, този надгражда и върху някои елементи от „The Quest for Tanelorn“ и споменатата в скобите графична новела, и също така затвърждава впечатлението, че Ерекосе и Джон Дейкър все пак са и различни личности. Иначе новата личност, наложена на Джон Дейкър, е принц Фламадин – съвладетел на един от шестте свята на Колелото (Realms of the Wheel, шест свята, обикалящи около свързващ ги седми). След призоваването си обаче, отново с елемент на грешка и този път с помощта на Тъмния кораб от The Quest for Tanelorn“, Дейкър се озовава не където трябва и се натъква на друг странник сред световете – Улрих фон Бек, прясно избягал от концлагера Заксенхаузен през 1937ма, за опит за убийство на Хитлер. Двамата заедно се оказват замесени в приключение, развиващо се из гореспоменатите светове, а и не само, в търсене на тайнствен меч, в който по погрешка е затворен дракон, способен да преминава през светове, водел със себе си мъжете Eldren-и.

Романът разбира се е директно продължение на „Phoenix in obsidian“ – в началото Дейкър все още е Урлик Скарсол – но освен него, сюжетът здраво стъпва и на събития от първата серия за Корум и окончателно затвърждава по този начин две неща: първо, вече разработената връзка между вадагите от света на Корум с елдрените от при Ерекосе и за капак с мелнибонците на Елрик, и редом с което, тоталната липса на ясен времеви поток в мултивселената. Защото бягството на вадагите/елдрените от света на Корум (покрай инвазията на мабдените, т.е. хората, и за това ще стане дума скоро) се е случило преди векове в настоящето на романа, а основаването на Мелнибоне в същия момент тепърва предстои. Знам, че звучи объркано, но по-подробно би било прекален спойлер. Като сюжет и развитие на романа на мен ми прозвуча по-скоро като генерална репетиция за бъдещите “The Fortress of the Pearl”, “The Revenge of the Rose” и “The Dreamthief’s Daughter”, като с последния има и един доста интересен времеви парадокс относно двамата фон Бек със сходни имена и едновременното им съществуване. Допълнения към мултивселената и концепциите отново има, лордове на Хаоса отново са налице, както и препратки към други серии и герои, а нивото нихилизъм и агресия е най-ниското от всичките книги за Джон Дейкър, както и от почти всички предходни. Четимостта също е добра, близо тристата страници от сборника не доскучават и за миг след леко тромавото начало.

По този начин сериите за трима от четирите най-известни фентъзи инкарнации на Вечния Шампион – Елрик, Хоукмуун и Ерекосе – са приключени. Впечатленията от първата серия за четвъртия – Корум – предстоят, когато успея да си надвия отново ваканционния мързел.