Нация

Заглавие: Нация
Автор: Тери Пратчет
Издател: Архонт-В / Вузев 2012

Съвсем накратко, защото абсолютно нямам вдъхновение. „Нация“ е поне за мен типичен представител на късния Пратчет, такъв, какъвто го познаваме от „Нощна стража“ насам, обаче предназначен за по-млади читатели. Което не е непременно лошо, но за разлика от „Изумителният Морис“ или ранните книжки за Тифани този път нещо зацикли.

Всъщност не съм сигурен, че има смисъл да пиша кой знае какво. Ясно е, че действието не се развива в света на Диска, а в подобна на земята паралелна вселена, та ако човек тръгне с друга нагласа, проблемът си е негов. Моят проблем се състоеше във вече поомръзналият ми подход, по който Пратчет си изгражда героите, във все по-усещащата се загуба на умението да отправя по-дискретно посланията си – “Нация” е писана преди да бъде диагностициран с Алцхаймер, но това е проблем реално на почти всяка книга на Пратчет след троицата “Пощоряване”/ “Туп”/ “Зимовковецът” – както и в напълно непонятното за мен буквално окарикатуряване на де що има персонаж с по-консервативни и традиционалистки разбирания, което тук е стигнало до небивали висини, и както в повечето случаи, без шанс за дори минимални redeeming qualities. Финалният туист пък ме накара да се замисля до колко Пратчет е прекалил с фабрикациите на тема Лемурия/Му.

И все пак всичко изброено горе може да се приеме и като позитив, защото е съвсем в стила на Тери Пратчет, с който го обикнахме навремето. Просто с годините сякаш му стана все по-трудно да завоалира убежденията си, а моите се изместиха в друга посока. Няма драма. Книгата се чете лесно и бързо, не точно Полинезията успява да се усети, което е чудесно, присъствието на големи ветроходи – също.

В някаква степен „Нация“ наистина е типичен късен Пратчет, в друга не е. През цялото време се колебаех между 2 и 4 звезди, в зависимост къде се намирах, но в крайна сметка усреднено три. Немалко размишления бяха съвсем на място, начело с размислите на тема тормозени хора и последствията за тях (които всъщност сякаш най-много ме впечатлиха), а за бабата така и не можах да реша какво всъщност мисля, твърде карикатурна беше. Останалите персонажи са си типичен Пратчет, историята – също.

This entry was posted in books. Bookmark the permalink.

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *