Блогът на Талиесин

Заглавие: Солунският чудотворец
Автор: Фани Попова-Мутафова
Издател: Унискорп 2015

Спомням си, че като малък, много ми допадаха историческите романи на родна тематика – книгите на Андрей Гуляшки („Златният век“ ми е оставил най-ясни спомени, може би заради екранизацията), Димитър Мантов, Цончо Родев, далеч не всичко на Вера Мутафчиева и Димитър Талев. В наши дни се улавям, че повечето от тях съм ги позабравил вече, както и че опресняване понастоящем не винаги е добра идея – например трилогията на Димитър Талев „Самуил“, която препрочетох преди няколко години, по-скоро ме разочарова. По този повод като цяло избягвам в наши дни книги на подобна тематика, но когато разбрах, че издателство „Унискорп“ ще издадат нередактираните версии на (условно) четирилогията Асеневци на Фани Попова-Мутафова, реших, че не бива да пропускам. Категорично съм против цензурата на книги, особено по идеологически съображения, и съм убеден, че всяка една книга отразява вижданията и разбиранията на писателя към момента, в който я е писал. Към това надделя и факта, че всъщност никога не съм чел и четирите книги – от „Дъщерята на Калояна“ и „Боянският майстор“ имам съвсем бегли спомени, а „Солунският чудотворец“ и „Йоан Асен II“ така и съм ги пропуснал навремето.

И така, „Солунският чудотворец“ е историята зараждането на династията на Асеневци – първите владетели на Второто българско царство, както и на въстанието, довело до самата поява на царството, или поне в това е в първата част на романа. Основният фокус е върху Калоян (наричан в началото Иваница, тоест Йоаница, както е истинското му име) – от ранните му години в началото на въстанието, през заложничеството в Константинопол, до управлението му. Разбира се, налице са всички личности, понякога само споменавани в учебниците, тук присъстващи от плът и кръв – големите братя Петър и Асен, Борил, Иванко, ромейските императори, Бодуен Фландърски, куманина Манастър. Цялата втора част на книгата е посветена на управлението на Калоян, външната му и вътрешна политика, конфликтите с Византия и Латинската империя, преговорите с папата и неспирната амбиция за утвърждаване. Разбира се, някои събития и трактовки се различават от днешното разбиране за тях, но това е напълно нормално предвид, че книгата е писана през 1928ма година. Но това всъщност я прави по-искрена, и силно патриотична и българска. За мое щастие, успя да събуди позабравените ми спомени и чувства от преди много години и да ми припомни, може би малко носталгично, защо обичах да чета български исторически романи. А описанията и на Търново, и на Константинопол, двете места, в които се развива действието, са прекрасни. Е, има повод за някоя друга критика, например трансформацията на Иваница в Калоян не е съвсем убедителна, но не ми се задълбава в кусури. Също не ми се задълбава и в някои наблюдения и изводи на тема български недъзи, като например цитирания във въведението абзац от финала на романа (“Защо този смел и корав народ го разяждаше тъмен недъг? Защо този, който събира най-светлите качества на племето, този, който е белязан да води към успех съдбините му, винаги трябва да падне, задушен от клеветата, завистта и омразата на близките, своите люде?”), които всъщност навяват доста неприятни мисли на тема български манталитет, но поне за мен това е по-скоро извод, че някои родни проблеми в манталитета са отколешни.

Както стана дума горе, това е пълната версия на романа. След 1944та Фани Попова-Мутафова е в немилост пред соц-властта заради редица други нейни текстове и едва през 1962ра й е позволено да пише отново и са направени въпросните редакции в книгите, които са с цел да премахнат особено патриотичните части и особено онези размисли на тема българи и славяни, които са в особен ущърб на славяните. Но както написах и в началото, хич не одобрявам подобни цензуриращи изпълнения, затова силно препоръчвам да си вземете новите издания на „Асеневци“, и чрез тях или да се срещнете за първи път с поредицата, или да си я опресните. Аз лично ще продължа и със следващите три.

Заглавие: Dictator
Автор: Робърт Харис
Издател: Обсидиан 2016

Това е третата част на трилогията на Робърт Харис, посветена на живота на Марк Тулий Цицерон, може би най-известният и влиятелен римски оратор, също и влиятелен политик и философ. Предадена през „спомените“ на освободеният му роб Тирон (който наистина е писал биография на Цицерон, недостигнала до наши дни), цялата сюжетна нишка следва практически дословно каквото се знае за живота и събитията около времето на Цицерон, тоест първата половина на първи век преди Христа.

Предните две части бяха издавани доста нередовно през последните години, заслугата за което е изцяло на Робърт Харис – в един момент беше изцяло зарязал серията, за да се посвети на съвсем различна книга, изцяло политически ориентирата (The Ghost). Сега обаче и третата е налице, с което историята е завършена, напълно очаквано с масова смъртност. Първата книга (Imperium) обхващаше периодът между запознанството между Тирон и Цицерон и консулството на последния, втората (Conspirata в българското издание, следващо американското такова, с оригинално британско заглавие Lustrum) обхващаше скромните 4 години от консулската 62ра пр.н.е. до изгнанието през 58 пр.н.е. и са занимаваше основно със заговора на Катилина и непосредствените последици от него. Настоящата трета книга започна от там и обхваща последните години от живота на Цицерон от изгнанието, наложено му от Клодий с подкрепата на Цезар, до проскрипциите на втория триумвират. Напълно очаквано за този период, основният фокус, макар и не директно в картината, е Цезар и пътят му към абсолютната власт, минавайки през гражданските войни, триумф и убийство. А след него, и върху борбата между Октавиан и Антоний и формирането на втория триумвират.

За мен, именно фактът, че фокусът е върху Цезар и Октавиан е основният проблем на книгата. Точно този период от римската история е дъвкан и предъвкван многократно, особено военният аспект, и е добре, че акцентът не е там. Всъщност повечето битки и кампании са предадени като разкази на свидетели, а Цицерон и Тирон присъстват лично единствено при Дирахиум. Вместо това имаме основно политически маневри и интриги, гарнирани с размислите на Цицерон и цитати от действителни негови писма, речи и произведения. Историческата достоверност е на изключително високо ниво и това е безспорен плюс. Недостатъкът е, че мнозина персонажи често само преминават през повествованието, без да се разбере впоследствие какво се случва с тях и къде изчезват – например не става ясно, че Лабиен също загива при Мунда. Иначе, книгата е по-скоро трилър с исторически сюжет – четенето е бързо и лесно, на моменти неравномерно, и понякога годините минават бързо и споменавани надве-натри. Основна тема и според Харис е властта и политическата свобода, както и запазването на последната от безскрупулни и твърде амбициозни личности, особено такива, имащи армии зад гърба си. Отговори, разбира се, няма, и не бива да се очакват, но темата е значителна и уви, все още актуална.

Като цяло, сносен завършек на по-скоро неблестяща с много поредица. За съжаление, трилъровият опит на Робърт Харис сякаш му изиграва лоша шега, и поне за мен не успява да развие достатъчно добре идеите си, както да измисли свеж начин да представи историята си. И по мое мнение поне в тази настояща поредица не успява да надскочи дебюта си Фатерланд. За сметка на това се справя чувствително по-добре от Кон Игълдъновите вариации на тема Цезар, така че ако се чудите между двете, определено Робърт Харис е по-добрият избор.