Заглавие: Дъщерята на Калояна
Автор: Фани Попова-Мутафова
Издател: Унискорп 2008
В случая с тетралогията „Асеневци“ важи старата максима по-добре късно, от колкото никога. И за първата книга споменах, че всъщност никога не съм чел и четирите книги – от „Дъщерята на Калояна“ и „Боянският майстор“ имам съвсем бегли спомени, а „Солунският чудотворец“ и „Йоан Асен II“ така и съм ги пропуснал навремето. След този прочит се оказа, че беглите спомени се оказаха практически никакви, до степен да се запитам какво всъщност помня. Както и да е, това не е от значение. Важното е, че „Дъщерята на Калояна“ затвърди мненията, че е чудесна книга и ми допадна даже повече от „Солунският чудотворец“.
На фокус тук е периодът на управление на Борил, един от силно неуспешните владетели на Второто българско царство. Завзел престола след убийството на Калоян, той управлява лошо, хаотично и на моменти с откровен терор. Недоволството расте, а околните владетели само чакат удобния момент да действат. Другият фокус е в съседната Латинска империя, където на власт е Анри Фландърски, брат на покойния Бодуен, загинал в плен в Търново, и който е изправен пред доста подобни на Борил проблеми, макар и без чак такова вътрешно недоволство. А между двамата е Мария – единствената дъщеря на покойния цар Калоян, представляваща огромно неудобство за Борил със самото си съществуване. Но също и изненадващ залог за бъдещето и на двете държави, когато с папско посредничество и против волята й е омъжена за Анри и се оказва на императорския трон в Константинопол. И от този момент тя е изправена пред нерешимата дилема към кого е лоялна – към съпруга си, който всъщност се отнася прекрасно към нея и даже й дава възможност да управлява самостоятелно в негово отсъствие, от една страна, и към разрастващото се в България движение против Борил, целящо да постави на престола Йоан Асен, синът на първия Асен.
Трудно биха се намерили по-различни образи от двамата, като сравнението изобщо не е в полза на Борил, съпоставен с благородния и опитващ се да живее според рицарските идеали кръстоносец. А идеалите на последния редовно са поставяни на изпитание посред безкрайните дрязги и интриги на околните владетели. Освен България, в картинката са Комнините в Епир, Теодор Ласкарис в Никея, сърбите на Стефан и независимите български владетели Стрез и Алексий Слав, както и непрестанната борба за надмощие между различните италиански фракции от Ломбардия, Пиза, Монферато и не само и в Константинопол, и в Тесалоника. Безспорен плюс е мащабността и обхватът, разпростиращ се далеч извън Балканския полуостров и начинът, по който България е представена като далеч не изолираща се държава, а следяща какво се случва в Европа и търсеща своя независим път ме караше да кимам одобрително. Хареса ми много и как се Особено внимание е отделено и на военната несъстоятелност на Борил и в частност битката при Боруй, където опитът му да копира Калояновата тактика от при Одрин завършва с позорна загуба от по-успешно научилия си урока Анри. Всъщност Борил е представен като почти изцяло негативен образ, а се съмнявам да е бил чак толкова неспособен в действителност, инак надали би се задържал на власт десет години. Но те и останалите „съседи“ не са привърженици на последователната политика, обратите и предателствата изобилстват. Въпреки заглавието, Мария е главно действащо лице основно във втората част от книгата, което обаче е компенсирано от първостепенната й роля там. Иначе текстът определено клони към крайностите, някои персонажи са силно идеализирани, а за други трудно може да се открие извинение за делата им. Позитивната нагласа към богомилите например адски силно ме озадачи, с оглед на какво всъщност е описано, че представляват вярванията им, учуди ме и едва ли не никаквата промяна в латински Константинопол, при условие, че разграбването и съсипията са били жестоки след превземането му през 1204та година. Но това последното ми е бял кахър, защото и в предната книга, и тук, Константинопол е прекрасен. Всъщност единственият откровен недостатък, който ми хрумва, е речникът в края на книгата, който е хем непълен, хем прекалено лаконичен. А хубавите страни на „Солунският чудотворец“ са налице и в „Дъщерята на Калояна“, което означава, че книгата е чудесна. Един от най-добрите български исторически романи, напълно незаслужено редактиран и цензуриран, а настоящето издание на Унискорп се основава на пълното такова от 1942ра, така че ако тепърва се запознавате с „Дъщерята на Калояна“ и Фани Попова-Мутафова, то директно си вземете него и не търсете на старо издания от след 1962ра.