Заглавие: How Rome Fell: Death of a Superpower
Автор: Adrian Goldsworthy
Издател: Yale University Press Kindle Edition
Улавям се, че си мисля колко е странно как завършвам годината с четиво на същата тема, с която я започнах, а именно, краят на Западната Римска империя и преходът от късна Античност към Средновековие. В книгите си и Крис Уикъм, и Ейдриън Голдсуърти обхващат (поне отчасти) сходни периоди, но докато Уикъм повече акцентира върху останките от римското владичество в последващите го царства на ниво институции, култура и икономика, то в настоящата книга Голдсуърти разчепква самият край на Западната Римска империя и най-вече причините и процесите, довели до него.
Впечатлих се от факта, че Уикъм и Голдсуърти всъщност не само не си противоречат относно причините, довели до края на ЗРИ, но и сякаш се допълват. И двамата споделят виждането, че причините са вътрешни за самата империя, а не толкова нахлуващите племена, но докато Уикъм отдава повече значение на отделни стратегически грешки и икономически причини, за Голдсуърти основното са безкрайната вътрешна борба за власт, преврати, узурпации и съпровождащите ги граждански войни. Последните от своя страна, освен очевидните жертви откъм животи, обучени и опитни войници и ресурси, водят и до неприятни последици като постоянно нарастваща фиксация на императорите не да управляват успешно, а да оцелеят на власт. От това следва постепенна изолация, нарастващо отчуждение и дистанцираност от империята, нарастваща бюрокрация и съответния апарат, водещ хем до огромна корупция, хем до обществена апатия, постепенна капсулация на сенаторската класа и паралелно въздигане на конническата такава, както и неглижиране на големите проблеми, които не са народите оттатък границите. Всъщност Голдсуърти твърди, че племената никога не са били способни да разрушат империята или да нанесат особени поражения извън грабителски походи, които изглежда също не са били особено многобройни. Примерът му с последствията от битката при Адрианопол е красноречив – готите не успяват да превземат нито един важен град, и накрая се принуждават да приемат условията на Теодосий, въпреки че умиротворяването им след въпросната победа отнема шест години. Същото може да се каже и за всички останали нашественици, дори в някаква степен и за Атила, а дори и за Персия преди разделянето на империите – дори Шапур реално не е стигнал по-навътре от Антиохия. По-големият проблем в онзи момент е загубата на Африка и приходите от нея, което пък е основна причина за падането при Уикъм.
Друго интересно решение на Ейдриън Голдсуърти е да представи книгата си като един вид съпоставка със „Залезът и упадък на Римската империя“ на Едуард Гибън, като редом със своите тези изтъква и аргументите си срещу тезите на Гибън. По същата аналогия, Голдсуърти дава начало в същия момент, в който започва и Гибън, с управлението на Марк Аврелий и впоследствие Комод. След това продължава през кризата от трети век, домината на Диоклециан и Константин, разделянето при Теодосий, разпадането на Западната империя, управлението на Юстиниан на изток и завършва с арабските завоевания. Някои от периодите са обхванати съвсем накратко, особено тези от пети век нататък, но това донякъде е обяснимо. Както е обяснима и липсата на категорични изводи в редица случаи – просто статистическите данни, на базата на които да се направят, не съществуват. Това с особена сила важи за описанието на реформираната армия и описаните в Notitia Dignitatum съединения, за които няма почти никакви сведения колко войници е съдържало всяко, и респективно по този начин няма как да се направи предположение каква е била всъщност числеността на римската армия от края на трети век нататък. Както и цялостното население и ресурси
В крайна сметка, книгата напълно си заслужава четенето, и се допълва прекрасно с “The Inheritance of Rome” на Уикъм. Определено препоръчвам.