Заглавие: Вратата на Абадон
Автор: Джеймс С. А. Кори
Издател: Бард 2014
Третата част от „Експанзията“ отново започва малко след края на предходната, в края на която мистериозната протомолекула неочаквано завършва дейността си на Венера и се изстрелва обратно в космоса. Крайната дестинация изненадващо не е далечна, след Уран, където се оформя в нещо като огромен пръстен в пространството, който стои пасивно до момента, в който поясен тийнейджър се промъква в него през блокадата на марсианския флот – и не излиза от другата страна. По ред причини, и политически, и чисто научни, намат се отправят и ред представители на всичките сили в Слънчевата система – Земята, Марс, Пояса – основно с цел да не оставят в ръцете на другите нещо, което да им даде предимство. Натам отиват и Джеймс Холдън и хората му с „Росинант“, основно с цел да избягат от запор по дело, заведено срещу тях на Марс заради придобиването на „Росинант“ навремето и измъкнали се от въпросния с помощта на земна журналистка в замяна на превоз до Пръстен и специално интервю. Това, което Холдън не очаква да завари там, е бивша наследничка, поставила си за цел да го ликвидира и като влияние, и като личност. И когато планът й се започва да се разгръща, Холдън и компания се оказват на мушката на всички, с единствена опция за бягство през Пръстена… следвани от всички останали. А вътре в Пръстена нещо с физическите закони съвсем не е наред, а наблизо дебне загадъчва извънземна конструкция. И проблемите не закъсняват, жертвите също и са много.
На фона на привидно интересното описание и обещаващият да е интересен сюжет, „Вратата на Абадон“ поне за мен е най-слабата от трите части, които съм прочел дотук. Това, че сюжетът е по-концентриран като локация от предните две всъщност е плюс – огромна част от действието се развива на един единствен кораб, бившият мормонски заселнически „Науру“, понастоящем „Бегемот“, който е част от изпратения от СВП флот и който също се озовава във вътрешността на Пръстена, и бидейки най-голям, е има възможност да прибере и оцелелите, и ранените от катастрофата. Първият проблем са слабоватите герои. Холдън е ясен, същият досаден идеалист като досега, но и поддържащия „персонал“ не е по-добре. А именно – началникът на охраната на „Бегемот“ Карлос Бака, по прякор Бика и по произход мексиканец, е втората гледна точка и като цяло не е нищо особено и не е особено интересен, поне до един момент. Мелба Кох, наследничката от по-горе с истинско име Клариса Мао (не е спойлер, казва се още в първата й глава коя е всъщност), също не е особено интересна, а начинът, по който доби техническа грамотност до степен експерта и финалната й трансформация, са направо нереални. Ана Воловодова, руски пастор в методистка църква, също не е особено впечатляваща, но реално е най-интересна от всичките и лично аз съм на мнение, че ако повече свещеници имаха нейното поведение и мислене, щяха да имат много повече тежест в обществото. Извън тези четиримата също няма кой знае колко впечатляващи, а появилият се неизвестно как, и то само пред Холдън Джозеф Милър, смятан за мъртъв след събитията от първата книга, понастоящем е загадка. За „лошите“ по-добре да не става дума – скучни (с отделни проблясъци от Клариса) и откровено нелогични, с безумна мотивация и действия в стил психопат от old-school horror. Добавяме към това и вече прекалено завишената за вкуса ми политкоректност и нещата съвсем загорчават. Дори и успешно поддържаните съспенс и елемент на загадъчност, както и все пак приличният сюжет, не успяват да спасят положението. Жалко, но все пак остава още една преведена на български, дано там нещата да се подобрят. Иначе общо шестата се очаква да излезе на англоезичния пазар съвсем скоро.