Цивилна Кампания, Лоис Макмастър Бюджолд

Заглавие: Цивилна Кампания
Автор: Лоис Макмастър Бюджолд
Издател: Бард, 2002

Няколко месеца след историята с Комарското орбитално огледало резултатите от разследването са дълбоко заксекретени, а цялата бараярска империя трескаво се готви за предстоящата императорска сватба. Майлс Воркосиган има редица проблеми, свързани най-вече с желанието му да ‘омае’ вдовстващата Екатерин Ворсоасон, но без да наруши траура й и без да й се натрапва. Марк Воркосиган си има и той своите проблеми, свързани с Карийн Куделка, разликата в нравите между Бараяр и Колония Бета и един странен проект на един чалнат комарски учен, когото е финансирал. Иван Ворпатрил просто иска да се измъкне от опеката на майка си, оглавяваща подготовката за императорската сватба, към която е служебно зачислен. А за капак, в две бараярски графства назряват проблеми със законноста на владетелите им, които заплашват да взривят мира на планетата – или поне така изглежда…

Поредно томче от Воркосиганската сага на Бюджолд, което вече не е нито чиста военна фантастика, нито чиста детективска история, а… Идея си нямам какво. Бяха ме предупредили, че от един момент бараярската поредица се превръща в любовна история и тази книга май се оказа, че е кулминацията на тази трансформация. При все ниските очаквания, с които подходих, книгата всъщност ми хареса – поне каквото е останало от романтика в мен беше доволен. Нарочно обаче забавих с няколко дни писането на този пост, с цел да видя какъв ще се окаже послевкусът, за който циникът в мен крещеше предупредително, опитвайки се да заглуши разбудилия се неизвестно как романтик (може би от настроението ми тия дни, знам ли). Е, в крайна сметка се оказа, че е имало защо да крещи, но въпреки това изводът е по-скоро положителен, но така и не успявам да намеря логична причина за което – просто по-скоро книгата ми хареса.

Стилът на Бюджолд е огромният плюс на поредицата – лек, плавен и четивен, но същевременно успяващ да поддържа интереса до самия край на книгата. Друг плюс е умението й да изгражда образи и да ги развива успешно, което е особено очевидно в тази книга, поставяйки Майлс в нетипична за него ситуация, същевременно проследявайки израстването му, до колкото може да се нарече така – Майлс си е взел поука след инцидента от “Огледален танц” и последиците от него в “Памет” и се държи по-зряло, освен когато се отнася до Екатерин, където в един момент се редят гаф след гаф (и те добре направени и навързани). Тенденцията за повече от една гледни точки тук достига кулминацията си – освен Майлс и Екатерин, тук действието се представя още през очите на Марк, Карийн Куделка и Иван Ворпатрил, което изненадващо работи добре.

Недостатъците обаче също не са за подценяване. На първо място, извън чисто любовния драматизъм липсва някаква съществена интрига. Проблемите с легитимността на графовете, споменати по-горе, сякаш са изтикани на по-заден план, а за капак единия от тях изглежда предопределен да не е сложен въобще. В този ред на мисли – ОК, ясно ми е, че за Бюджолд “консервативен” е едва ли не мръсна дума, ясно ми е, че целият мотив за бараярската закостенялост съществува само за да може въпросната закостенялост (или консервативност, има примери и за едното, и за другото в книгите) да бъде громена и осмивана където дръзне да си покаже носа, но все пак, няма нужда да изкарва консервативните благородници като истерични глупаци, които ще сгазят лука по най-очебодящ и недомислен начин. Използвано е повече от веднъж в тази книга и накрая определено нагарчаше. Също така, ясно ми е, че вярата в прогреса и технологиите е водеща, но това непрекъснато фаворизиране под път и над път на утробните репликатори почва да ме навежда на мисли за тежки подсъзнателни постнатални травми (ако може да се вярва на уикипедията, Бюджолд има две деца), и предвид количествата от него, съпроводени с поголовно отричане на т.нар. “класически начин”, започна да дразни. Това, разбира се, в моя случай е резултат от натрупвания от всичките книги, но в един момент просто ми дойде в повече.

Вторият голям проблем – ами, реално, същината на книгата, както и да го гледаме, си е любовна история. Накрая стана толкова захаросано, че за малко да развали иначе нелошите впечатления. Дано в следващите сравнително малко на брой воркосигански книги тенденцията не се задържи (всъщност, докъдето съм стигнал от “Дипломатически имунитет”, ситуацията въобще не е такава, за щастие, да видим до края как ще е).

В резюме – книгата определено е приятна, стига да не се подхожда с очаквания като за “Братя по оръжие”, примерно. Военната фантастика изцяло липсва, интригата е слаба, но прекрасният стил, доброто развитие на героите и все пак не лошата история спасяват положението. Дано само от тук нататък любовните истории да не са в центъра на събитията…

П.П. Иван Ворпатрил НЕ Е идиот, колкото и останалите да го мислят за такъв!

П.П. 2. А финалният диалог със Сетаганданският делегат на сватбата най-сетне триумфално възстанови една очебодяща несправедливост, глождеща ме от няколко книги насам. Толкова ли много дребосъци, казващи се Майлс и имащи в името си Нейсмит има в тая галактика, че една толкова голяма империя като Сетаганда да не знае как се казва синът на регента на големия й враг, да не е наясно къде работи въпросният син, да не знае как се казва командира на редовно бъркаща се в делата й наемническа флотилия с главен печеливш въпросният конкурент (Бараяр) и да не може да събере две и две кой кой е всъщност? Е, сега вече всичко е наред (и не, така и не можах да приема версията с клонинга като достатъчно прикритие) и се видя, за разлика от бараярските консерватори, сетаганданците все пак не са (представени като) пълни идиоти.

This entry was posted in books, sci-fi, воркосиган. Bookmark the permalink.

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *