Звездата на Пандора

Заглавие: Звездата на Пандора
Автор: Питър Ф. Хамилтън
Издател: Инфодар 2008-2009

Честно – измъчих се с двете тухли на българското издание. Добре, че беше последната една четвърт, иначе книгата определено щеше да се прояви като пълно разочарование. Защо изобщо говорим за разочарование предстои да се изясни.

Иначе сюжетно започва интересно, макар и донякъде банално, като обещаваща space opera. 2380-та година, човечеството е успяло да се разсели из голяма част от позната галактика, но без космически кораби, а чрез новооткритата технология на червеевите дупки. В следствие на което космическите технологии са изоставени и практически ненужни – до момента, в който един астроном от малък университет не попада на странно и необяснимо явление, а именно изчезването на цяла звездна двойка. Изпратеният да провери какво става новопостроен космически кораб се натъква на нещо, което най-добре да си беше стояло скрито, а сега заплашва цялата Федерация на човешките светове.

Това горе е сбит преразказ на анотацията на задната корица, но се оказва, че това е малка част от наистина многото сюжети и персонажи, сигурно са над 10 основните сюжетни линии, повечето от които до някаква степен се преплитат, а до края със сигурност ще се оплетат всичките. На ниво мащаб, количество и разнообразие положението е впечатляващо, освен въпросното пътешествие има още политически интриги, криминални разследвания, тероризъм, а накрая и военен конфликт. Научната обосновка изглежда на добро ниво, както и доста актуално спрямо съвременността – унисферата например изглежда като силно усъвършенстван Интернет – а акцент има и върху генетичните манипулации (макар че поне дотук занимаващите се най-много с такива са само загатнати), клониране, записване на спомени, подмладяване. Разнообразието на светове привидно не е лошо, като разликите са най-вече на социално ниво. Споменатият военен конфликт пък е най-силната интригуваща част от книгата, но за някои може да дойде твърде късно. Това бяха добрите страни, които отбелязах, и като количество не изглеждат малко, а тогава защо става дума за разочарование? Ами, защото недостатъците също не са един или два.

На първо място, още в първото изречение споменах тухли – да, българското издание е в две книги, общо близо 1100 страници, и в случая предвид обема разцепването е логично. Проблемът е, че тези 1100 страници всъщност говорят за раздуване, и да, случаят е точно такъв – книгата е безкрайно раздута, разтеглена и на моменти подробна до степен на досада. Сюжетът върви по-скоро бавно, в началото е и силно объркващ с многото персонажи, а за капак и авторовият стил не подпомага четенето, много е шаблонен, схематичен и донякъде предвидим. Опитът на автора да вкара и загадъчно манипулиращо присъствие е със спорен успех – всъщност още към средата става ясно, че такова има, и че терористите (така нареченото братство на Пазителите на себесъщността) май са прави в твърденията си, че то е опасно за човечеството. Героите, другият източник на многообразие в по-голямата си част са досадни и безинтересни, а също и доста еднообразни. От първата книга май само следователката Паула Майо и двамата изобретатели на червеевите дупки Найджъл Шелдън и Ози Айзъкс ми бяха до някаква степен интересни, а най-много се учудих на появилите се сякаш от нищото възможности на Мелани Рескорай, които по никакъв начин не бяха загатнати преди това. Пак покрай героите ми беше трудно да повярвам, че авторът не е американец (англичанин е) – някои сцени сякаш бяха извадени от банален американски филм, барабар с персонажите и сцените, като върхът в това отношение беше линията на Марк Върнън и семейството му. И напълно логично, безинтересните герои водят до слабо интригуващи сюжетни линии, което хич не говори добре на фона на количеството и от едните, и от другите. Също така не съм впечатлен от извънземните – агресивната раса на Първите не е особено оригинална (мозъци от кошерен тип с подвижни и неподвижни представители имаше още в „Звездни рейнджъри“ на Хайнлайн), а пък силфените са поредната вариация на тема хипарливи елфи (на чисто лично ниво на възприятие това ме дразни), и при все, че пътеките им са в основата на една от сюжетните линии, не мога да се отърва от усещането, че не са използвани максимално. И за финал, цялото количество просто е прекалено – Питър Хамилтън сякаш се е опитал да вкара всичко, което се сети, в рамките на една поредица (има продължение, „Освободеният Юда“, което започнах), но творението му е с доста спорен успех. Убеден съм, че по някакъв начин ще навърже всичко накрая, но се съмнявам до колко ще е сполучливо.

За щастие, след като Първите удариха по абсолютно категоричен начин Федерацията, сюжетът изведнъж придоби съвсем различен облик и стана чувствително по-интересен, но може би дойде твърде късно, в последните 300 страници на втората книга, като преди това на няколко пъти се чудех дали ми се продължава с цялата дотогавашна скучна претрупаност. Самата атака, представляваща блицкриг от Пърл Харбъровски тип (по сравнение на Копо), беше доста добре описана, и като мащаби, и като ефект, и като ограничения и от двете страни, и предвид какво още може да се случи силно се надявам продължението да е по-добро.

This entry was posted in books, sci-fi, space opera. Bookmark the permalink.

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *