Белова

Заглавие: Белова
Автор: Сергей Лукяненко
Издател: Инфодар 2014

След близо двегодишно забавяне, дочакахме и „Белова“. При все привидната си завършеност, „Чернова“ просто крещеше за продължение, и ето го и него. Дали достига нивото на първата част? Честно казано, не знам.

Историята продължава директно откъдето завърши в „Чернова“. Кирил Максимов вече не е функционал, и е загубил уменията си на такъв от първата част, но не и спомените си. Противниците му също не са го забравили, в резултат на което Кирил отново хуква по световете в търсене на родния свят на функционалите, с надеждата веднъж завинаги да приключи с тях. И по традиция, нещата не са такива, каквито е очаквал.

Ако някой е очаквал от „Белова“ задъхващ екшън или гръмки разкрития, има опасност да остане разочарован, защото нито едното, нито другото са в центъра на романа. Не че ги няма, но са по-малко от очакваното. Отново присъства солидна философска подплънка и всякакви размишления на всевъзможни теми, което е типично за автора и с каквито изобилстват и предишните му книги. Основната тема не за първи път е изборът и последствията от него, като сега това е акцентирано с при какви обстоятелства се връщат и уменията на Кирил. Типичен за автора е и отново присъстващия своего рода камерен и по-скоро тих финал, сякаш любимия тип на Лукяненко, по което малко прилича на „Звездната сянка“, и което даже този път е открито иронизирано.
И „Чернова“, и „Белова“ силно приличат на Патрулите, но това, което ги отличава, е наборът от различни светове, както и останалият до края отворен въпрос това всъщност различни светове ли са или са вариации на развитие на един и същ? Разнообразието сред въпросните светове е прилично, и някои определено изглеждат привлекателни – например с удоволствие бих посетил Вероз, който беше привлекателен още в „Чернова“ с жулверновското и донякъде стиймпънк излъчване, а Твърд също изглежда безкрайно интересен свят, независимо от доминиращата теокрация, а може би и заради нея и начина, по който се е развила, до степен да е толерантна… Лъжицата катран в кацата с меда обаче е великоруският максимализъм, който вече откровено дразни, особено в отношението към украинците (да, книгата е писана преди близо 7 години, но излиза сега и събитията рефлектират). Или може би пък аз съм повлиян от случващото се, знам ли.

Като теглим чертата, „Белова“ е добро продължение, но сякаш е прекалено камерно, и може би нещо липсва, за да е чудесно такова. Това, което със сигурност не бих се осмелил да твърдя, е, че е завършек. Да, засега няма изгледи за продължение, но то и „Патрулите“ нямаха, а и тук не е като да няма за какво да се захване авторът…

This entry was posted in books, sci-fi, Сергей Лукяненко. Bookmark the permalink.

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *