Заглавие: Играта на Ендър
Автор: Орсън Скот Кард
Издател: Ера, 2001
В последно време рядко се случва да препрочитам книги, по една или друга причина. „Играта на Ендър“, конкретно, съм я чел за последно преди десетина години сигурно. Надали ще е изненада да кажа, че катализатор на препрочита беше екранизацията (по-скоро сполучлива между другото, при все, че имам забележки относно реализацията на финала). Не знам до колко ще успея в опита си да избегна спойлерите надолу, та да си имате едно наум.
Историята мисля, че няма нужда да се припомня, така че съвсем накратко. Около век по-рано Земята за първи път се е сблъскала с извънземни нашественици, насекомоподобните бъгери. Оцелели на косъм, човечеството създава международен флот (МФ) и трескаво се готви за следващото нападение, което е очаквано като неизбежно. Като част от тази подготовка върви и търсенето на водач, който трябва да отговаря на множество критерии, и най-важното – да бъде достатъчно млад, за да бъде подготвен и моделиран да успее да донесе победата. Това търсене върви вече десетилетия, и изглежда, че най-накрая се е увенчало с успех в лицето на Андрю Уигин, наричан още Ендър. Но преди всичко го очакват изпитанията на Военното училище, където трябва да се пребори и със собствените си демони и съмнения.
Най-голямото достойнство на „Играта на Ендър“ е, че при все, че лесно може да бъде възприета като военна фантастика, тя всъщност е много повече и не битките или подготовката за тях са това, което отличава „Играта…“. Това е уникалният психологизъм, който буквално изпълва всяка страница, изразен било във вътрешния монолог на Ендър, било в разговор с някого, било в осъзнаването, че маса неща не са каквото изглеждат, или пък в осъзнаването какво се е случило току-що или предстои да се случи, и най-лошото, защо. Развитието на персонажа Ендър е чудесно написано, едновременно акцентирайки върху израстването му като командир и борбата да не пропадне като човек. Дори прекалената гениалност на Ендър не дразни твърде много (но от време на време наистина идва прекалена), тъй като е сравнително добре примесена с отчуждението и всъщност все още детското му съзнание, които го съпътстват навсякъде.
Към достойнствата на книгата е и фактът, че предизвиква размисъл, и за щастие, въпросите, които повдига, в повечето случаи без отговори. Отношенията между видове (или цивилизации, култури, народи – заместете според случая) и до колко е оправдано ликвидирането на цял такъв, дори и заради защита на собствения такъв? Оправдано ли е да се използват деца по този начин, дори и залогът да е съществуването на човечеството? Докъде може да стигне човек, и оправдано ли е, особено когато не познаваш противника и не знаеш какво всъщност цели? Както и доста други… Аз не се наемам да отговарям. Колкото повече опознаваш врага си, толкова повече се чувстваш свързан с него? Или нещо повече? Изтъркана сякаш тема, но тук добре развита, особено покрай героите деца. Като стана дума за тях, понякога човек губи усещането, че персонажите действително са деца, те просто не се държат като такива в маса случаи (което е обяснено със специалния им подбор и гениалността им). Това не знам плюс ли е, или минус, но като знам понякога какви неща са способни да извършат или понесат деца под претекст, че представляват игра, и докато ги възприемат само като такава, е по-скоро плашещо, то доста. А играта от заглавието, поне за мен, всъщност е метафора на обучението и съпътстващото го израстване на Ендър, което минава под формата на няколко игри, като ми е трудно да отделя коя от по-важната от всичките – дали компютърната, която разкрива дълбините на съзнанието и подсъзнанието на Ендър, дали тази в бойната зала и съпровождащото я яростно съперничество между различните „армии“ в училището, или онази финалната, със „симулатора“. Всяка от тях има своето значение, понякога по повече от един начин.
Друго много впечатляващо решение беше ролята и характерите на брата и сестрата, Питър и Валънтайн и влиянието им върху Ендър, както и тази на онлайн комуникациите. По онова време Интернет тепърва се заражда, но прогнозата на какво е способен е доста реалистична, и донякъде плашеща – в наши дни вече има подобни примери, не задължително анонимни. Е, тук ми се завъртяха и разни мисли от типа на „какво е това семейство с малолетни трима гении в него!“, но реших да не задълбавам (още повече, че май в една от предисториите има и такава за родителите, която може и да обяснява).
Всъщност точно психологизмът и философската подложка са това, което издигат книгата толкова нагоре. Иначе идеята за нашествие от насекомоподобни извънземни с подобна на мравки йерархия, включително и унищожаването на части от Земята не е толкова оригинално – Хайнлайновата „Звездни рейнджъри“ предхожда първата версия на „Играта на Ендър“ като новела с близо 20 години. Като се замисля, и ансибълът май беше творение на Урсула Ле Гуин, при все, че Кард доста хитро се е измъкнал с обяснението как някой бил открил понятието в някаква стара книга. Също така, при все, че е ясно, че са специално подбирани заради интелект, свръх интелигентността на някои персонажи на моменти наистина ми идваше в повече – цялото интелектуално надиграване на моменти гонеше съвсем неправдоподобни висини. И отново се сблъсквам с тъжният извод за необходимостта от общи врагове и склонността на хората да се хващат за гушите при отсъствието на такива, или дори при наличието им – постоянно загатван в откриващите всяка глава диалози между възрастните офицери и достигащ кулминацията си в края, след „завършването“ на Ендър. Точно това поведение никак не ме изпълва с оптимизъм… Но самата книга като цяло не бих я окачествил като много оптимистична, всъщност.
Не знам дали бих захванал продълженията – „Говорителят на мъртвите“ ми беше много тежка навремето, а за последващите части чувам преобладаващо недобри отзиви. По-скоро ще захвана „Сянката на Ендър“, развиваща се по същото време и на същото място като „Играта…“, но през очите на загадъчния Бийн, или пък ревизираната през 90те години версия на „Играта…“, направено да се актуализират политическите реалии на Земята след разпадането на Варшавския договор. Но конкретно за „Играта на Ендър“, който не я е чел, бързо да поправя пропуска, даже има ново издание достъпно.