Заглавие: Сенчести игри
Автор: Глен Кук
Издател: Лира Принт 2005
The Black Company has parted ways and the world may suffer the consequences…
Оказва се, че съм грешал – „Сребърният трън“ може сюжетно да се води четвърта част от Хрониките на Черния отряд, но по ред на публикуване е пета, а по обща хронология се категоризира като съвсем странична от основната сюжетна линия. Истинската четвърта част се казва „Сенчести игри“ и именно тя е обект на настоящето писание.
„Сенчести игри“ (Shadow Games) отново ни връща към самия Черен отряд, или по-точно към каквото е останало от него: точно седем души, в което число и обезсилената Господарка на Северната империя. Знахаря (Croaker, преводът е интересно решение), новоизбран предводител на отряда, повежда оцелелите на юг, в търсене на тайнствения Катовар, с цел да върне обратно Аналите на отряда там, където принадлежат. След пътешествие из половин свят, продължило повече от година, Черния отряд се оказва забъркан в конфликта на далечния южен град Талиос с неизвестни, но изключително могъщи врагове от още по на юг, наричани Господари на сенките, воюващ както срещу нови, така и срещу добре познати противници.
Според уикипедия, тази четвърта част се води и „Първа книга на Юга“, тоест новото начало с част от старите герои. Отново средната част е по-скоро мудна спрямо началото и края, но особено последният компенсира това с масирани сражения, демонстриращи нагледно и качествено последствията от недомислени действия. Усещането за мащаб отново се размива – вярно е, че изрично се споменава колко дълго е било пътуването, но въпреки това. По-малко от „Сребърния клин“, но го има. Интересен ми беше и преходът от типичния европеиден север, през средиземноморски тип градове като Берил и Опал (т.нар. Градове на скъпоценните камъни), през прекосяване на територия, наподобяваща пустинна, екваториална и субсахарна Африка, та до областта около и на юг от Талиос, която прекалено силно мяза на Индия. Вече сме в Южното полукълбо на света, и явно ще се позадържим там. В този ред на мисли, липсата на официална карта на света е неприятна, като това важи и за досегашните книги, и за бъдещите – поне аз не успях да намеря други карти освен фенски разработки.
Извън неравното темпо и позагубеното чувство за мащаб, за съжаление имаше и други неща, които не ми допаднаха. Изобщо не съм сигурен до колко харесах повторната поява на редица персонажи, отдавна мислени и възприемани за мъртви. Въпросните се оказаха замесени в солиден процент от сюжета, което обаче спестява измислянето на нови врази – в този конкретен случай само донякъде, защото и такива имаше. Също така, не знам до колко ми допада, че вече мога да откривам вдъхновенията – легионите на Градовете на скъпоценните камъни, по които Отряда моделира новосъздадената армия на пацифистичния от векове Талиос силно напомнят на римските такива. Като говорим за вдъхновения – не мога да се отърва от усещането (изключително лично впечатление и много вероятно напълно погрешно), че Кук е фен на Star Wars и в частност на Империята, и цялата му поредица за Отряда е опит да обърне Star Wars парадигмата (сама по себе си не крайно оригинална) с главата надолу, заемайки страната на уж лошите. Но пък, в тази поредица откровено добри и откровено лоши няма, което е добре.
Цялото писание може би създава впечатление, че книгата по-скоро не ми е харесала. Случаят не е такъв, но все пак „Сенчести игри“ все още отстъпва на първите две книги, които поне от прочетените дотук ми харесаха най-много. Надявам се в следващите части, освен подобрение на качеството, все пак и да поразкрият някоя-друга от загадките, като например откъде се пръкнаха така наречените Господари на Сенките и какъв е тоя блестящ камък…