Заглавие: Сянката на Ендър
Автор: Орсън Скот Кард
Издател: Ера 2004
Орсън Скот Кард определено е талантлив писател, след като успя в да разкаже една и съща история в две различни книги, и то по интересен и поглъщаш начин. „Сянката на Ендър“ се чете бързо и лесно, при все, че сюжетът всъщност е добре познат и в същия времеви период като в „Играта на Ендър“.
Последното е точно така – „Сянката на Ендър“ покрива абсолютно същите събития, а именно обучаващия процес на децата-надежди за последната война с бъгерите, както и самата война. Разликата е, че действието е представено през друг поглед, този на Бийн – най-дребният, и на размери, и на възраст от сподвижниците на Ендър и може би най-интелигентният от тях, според загатванията от „Играта…“. Е, тук не са само загатвания – Бийн е най-интелигентният от всички в Бойното училище, и не само там, като остава спорно кой от двамата с Ендър е по-гениалният. Спорно, защото въпреки всичко се вижда, че Бийн не е всесилен, и твърдо има области, където изостава от Ендър; но от друга страна се вижда за колко от успехите на Ендър лично той има пряка или непряка заслуга. Произходът на двамата е съвсем различен, единият идва от привидно нормално семейство с брат и сестра, другият е оцелявал на улицата, сред кошмара на враждуващи и избиващи се детски банди, без да познава никакви близки, а освен това явно и нещо е било манипулирано по него, докато е бил още бебе. Това оцеляване, комбинирано с нечовешкият му интелект вследствие на въпросната манипулация, Кард използва да аргументира успехите и проникновението на Бийн. За разлика от Ендър обаче, това тук не работи толкова добре.
На мен лично цялата гениалност на Бийн ми дойде прекалена, въпреки обяснението с генетичната манипулация. Някои от проникновенията му, също ми дойдоха твърде необясними. Освен това, за разлика от „Играта…“, тук вътрешните монолози на Бийн бяха в доста по-голямо количество, което в комплект с предното всъщност не работеше толкова добре. Самият образ на Бийн също има какво да се желае, особено откъм представяне на емоционално ниво. И като за последна критика, някак това „приземяване“ на образа на Ендър не мога да реша дали е успешен ход, или не, като най-шокиращо е пълното му неведение за наличието на гений като Бийн в същото училище, в което е и той.
От досега написаното човек би останал с впечатление, че книгата не ми е харесала, но всъщност не е така – просто изостава от „Играта на Ендър“. Иначе е също толкова четивна, дава различни гледни точки на вече познатите събития и обяснява допълнително някои от тях. Напълно е възможно да се погълне за ден два.
В предговора Орсън Скот Кард твърди, че това е съпътстваща книга към „Играта на Ендър“ и това е вярно, действията в двете вървят паралелно и се допълват една друга. Също така, според него, няма значение с коя от двете да се започне, аз обаче категорично съм на мнение, че ако трябва да се започне с някоя, това задължително трябва да е „Играта на Ендър“ – в „Сянката…“ развръзката на предната е разкрита твърде рано и се губи изненадата и философската подплънка. Така че, „Сянката на Ендър“ е наистина добро допълнение към „Играта…“, но в никакъв случай не следва да се чете преди нея.