- Заглавие: Други богове
- Автор: Х. Ф. Лъвкрафт
- Издател: Изток-Запад 2019
„Други богове“ се появи като гръм от ясно небе и определено ме изненада с появата си. Честно казано, не очаквах, че след ненавременната кончина на Адриан Лазаровски (липсваш, друже!) някой друг ще се захване да доиздаде каквото остава непреведено от творчеството на Хауърд Филипс Лъвкрафт. Е, за щастие съм грешал.
„Други богове“ съдържа 27 текста, 21 от които не са превеждани досега. За някои от шестте превеждани аз лично се изненадах, че са се появили на роден език преди това, но за щастие, подробната библиографска справка в края на книгата е чудесно резюме какво, къде и кога е излизало (и изключително ценно, поне за мен и перфекционистът в мен). И тук е моментът да се направи една много важна уговорка – а именно, че от „Други богове“ не бива да се очаква да е космическият ужас, с който свързваме името Лъвкрафт. Не че го няма, но е доста скромно представен в сравнение с „Планините на безумието“ и особено с „Шепнещият в тъмнината“. Акцентът тук е върху силно непознатият досега Dream Cycle, силно повлиян от Лорд Дансени и разработван с години преди Лъвкрафт да се прехвърли към историите за Ктхулу, Дагон и останалата компания докарващи космическа лудост зверюги. „Поларис“, „Белия кораб“, „Селефаис“, „Ex Oblivione“, „Нярлатхотеп“, „Странстванията на Иранон“, „Другите богове“, „Аутсайдерът“, „Хипнос“, „Какво носи Луната“, „Азатот“, „Тайнствената къща високо в мъглата“, „Сребърният ключ“ и новелата „Подир сънищата – към незнайния Кадат“ са все части от цикъла със сънища, като последните две истории оформят заедно с „Извлението на Рандолф Картър“ и „Неназовимото“ нещо като мини-цикъл с главен герой Рандолф Картър, не рядко възприеман като литературното алтер его на самия Лъвкрафт. „Подир сънищата – към незнайния Кадат“ е гвоздеят в сборника, не само най-дълъг като обем (заема повече от една трета от общия обем), но и като обхват. От доста време имах желание да видя точно този текст преведен, и се радвам, че най-накрая го прочетох; може би с известно закъснение, защото преди години би ми въздействал доста повече, но все пак. (А има и сантиментален момент, защото Кадат реално е първият ми сблъсък с Лъвкрафт, макар и непряко, в „Една нощ през самотния Октомври“, където около 20 октомври Смрък и Грималкин навестяват страната на сънищата от същия разказ.) Освен тях има и още, като „Старият перко“ ми направи впечатление като наистина различен Лъвкрафт, „Юлтайтд“ е най-близо до типичния за Лъвкрафт стил и очаквания, „Историята на Некрономикон“ е чудно кратко допълнение по отношение на тази иначе толкова ужасна и същевременно могъща книга, а „Древните хора“ ме изненада с ужас в римска Испания.
Като цяло, доволен съм, че и този сборник с точно това съдържание вече го има на български. За феновете е добре дошъл, но има и капани. Тук типичното за Лъвкрафт повествование без пряка реч стига до крайност, стилът на моменти е тромав и муден, меланхолията и интроветността преобладават. Ако има нещо, което наистина ме подразни, беше, че никъде не се отбелязва кое е недовършена история, а има поне няколко такива, най-крещящият пример за което е „Азатот“. Може би си струваше да се укаже кое всъщност е незавършен фрагмент и кое не. Но това е нещо, в което само някой пунктуалист като мен би се впечатлил, мисля. Важното е, че благодарение на този сборник на практика всичко важно от Лъвкрафт е налично на български. Вече колко е откриваемо що се отнася до предишните сборници е тема на друг разговор.
И като кратък бонус, едно бързо „разчепкване“ на първия сборник на Лъвкрафт, който четох някога – „Шепнещият в тъмнината“ (Орфия, 2002ра) – включително и защото покрай някои от историите в „Други богове“ го придърпах за някои справки, които се превърнаха в препрочит. Броя го за класика и си го тача, а и заради това, че го имам, не си купих сборниците „Зовът на Ктхулу“ и „Некрономикон“, заради повторенията в тях. Иначе историите в „Шепнещият в тъмнината“ са общо осем и съвсем спокойто могат да минат за класически не само в жанра. Подредбата в сборника се оказа, че е по реда, в който са написани.
- „Дагон“ е най-старият от всичките текстове вътре и звучи като репетиция за „Зовът на Ктхулу“, чиято трета част повтаря същата формула. Също така е от кратките текстове и ако се вземе предвид единственото споменаване на името Дагон, даже не по адрес на чудовището, то като нищо може да приемем хипотезата, която четох някъде за култа към Дагон и майка Хидра в „Сянка над Инсмут“, че очевидците всъщност са дали на непознатото нещо име от библейски произход, което са могли да асоциират, та като нищо въпросният звяр да е нещо съвсем друго.
- „Плъховете в стените“ има звучене като „Крушението на Ашъровия дом“ на По и също се занимава с грехове от миналото, но доста по-зловещи. Наистина плашещ на първи прочит, но няма връзка с останалите цикли на Лъвкрафт, освен едно бегло споменаване на Нярлатхотеп.
- „Моделът на Пикман“ е хорър, който наглед изглежда съвременен, но се оказа свързан с цикъла на сънищата, покрай повторната поява там на Едуард Ъптън Пикман – художник, рисунващ нереално реалистични картини, за което обаче май си има особено неприятна причина.
- „Зовът на Ктхулу“ е Класиката с главно К в творчеството на Лъвкрафт, като може би само „Сянка над Инсмут“ се доближава до влиянието й. Разказът е ретроспекция в три части, в която ужасът нараства главоломно към края си, и особено с намека, че всъщност култът към Ктхулу си е жив-живеничък.
- „Изявлението на Рандолф Картър“ е кратка история за един поход на едноименния персонаж, заедно със спътник, в търсене на тайни в изоставено гробище. Походът не завършва добре, злото остава неизвестно, а случката е спомената в „Сребърният ключ“.
- „Шепнещият в тъмнината“, едноименният разказ, е особена история и едно от местата, където се говори за ролята на Великите Древни, както и за връзката им с Ктхулу и кой ли още не. Ужасът вече е тотално космически, а кой всъщност участва в диалога във втората половина остава за читателя да гадае. И въпреки цялата потискаща атмосфера има и лека закачка с близкия приятел на Лъвкрафт Кларк Аштън Смит.
- „Нещото на прага“ може да се разглежда като наследник на „Сенки над Инсмут“, включително и защото споменава събитията от там. Извън това е зловеща история за черна магия и размяна на тела, както е и поредна демонстрация на поливалентността на Некрономикон.
- „Обитателят на мрака“ е последната приживе завършена от Лъвкрафт история. Изоставена църква крие тайни, а също и обитатели, които е най-добре да си останат скрити, но любопитството на един писател, вдъхновен като персонаж от Робърт Блох, е по-силно от страха. Интересно ми е какво ли би направил Лъвкрафт със Сияещия трапецоедър, ако беше доживял да го използва и другаде.