Steampunk! An Anthology of Fantastically Rich and Strange Stories

Заглавие: Steampunk! An Anthology of Fantastically Rich and Strange Stories
Автор: сборник разкази под редакцията на Kelly Link и Gavin J. Grant
Издател: Candlewick, 2011

Харесвам естетиката на стиймпънка – напомня ми за любимия ми навремето Жул Верн и приключенските романи от 19ти век. Обаче естетиката е едно, а реализацията – понякога съвсем друго. Подходих към сборника от заглавието с доста високи очаквания, които обаче до голяма степен не се покриха… Не знам кой е решил, че основната аудитория на steampunk-а е тийнейджърската такава, а това първо далеч не е така, и второ не малко тийнейджъри не ги привлича това, което се представя като young-adult литература. В този конкретен сборник обаче, има както такава, така и, за щастие, по-хубава. И, както отбелязват в предговора, нито един от разказите не се развива във викториански Лондон, както би следвало да се очаква по повелите на клишетата, има даже една огромна изненада, за която след малко.

По същество за съдържанието на сборника:

• Some Fortunate Future Day, Cassandra Clare – не съм фен на Касандра Клер, предвид какво съм чел от нея издавано на български (и него не съм чел цялото и смятам, че една трилогия ми е напълно достатъчна). Този разказ обаче не е лош – постапокалиптичен свят, самотна меланхолична къща, устройство за преместване във времето. Можеше и по-добре, но предвид, че не лошата заготовка се изроди в поредната любовна тийн-драма, толкова.
• The Last Ride of the Glory Girls, Libba Bray – в Goodreads това е един от двата най-хвалени разказа. Като цяло има защо, но чак пък толкова… Нещо като уестърн, но на друга планета, влакови обири, странни религиозни общества, малко като Амишите – нещо като Дивия Запад, но на друга планета, с героини грабители на влакове. Плюс разни джаджи и отново машина за контролиране на времето. Останах със смесени чувства, можеше и по-добре, можеше и по-зле, но със сигурност не схванах що трябваше was и were да не се използват където им е мястото…
• Clockwork Fagin, Cory Doctorow – един от трите най-добри разказа. Някаква странна алтернативна Америка, едно типично Дикенсово сиропиталище, и една умна глава, която ще го обърне с главата надолу, но за добро. Хареса ми как тук технологията наистина движи сюжета, както и позитивната нагласа какви резултати могат да се постигнат с логическа мисъл, добро планиране и малко късмет.
• Seven Days Beset by Demons, Shawn Cheng – първият от двата комикса. Седемте смъртни гряха, пиеса с автоматизирани марионетки, поредната несподелена любов. И грозни илюстрации. Не чак толкова лоша идея, но просто не съм в таргет групата.
• Hand in Glove, Ysabeau S. Wilce – не особено оригинална, но за сметка на това добре изпипана криминална история с Франкенщайновски оттенък. Друг от трите най-добри разказа.
• The Ghost of Cwmlech Manor, Delia Sherman – комбинация между история за духове и steampunk, с типичното обитавано от дух имение и користни злодеи. Доста по-добро, от колкото очаквах.
• Gethsemane, Elizabeth Knox – изобщо не съм сигурен, че разбрах този разказ. Колониален сетинг, карибски или тихоокеански остров, добиващ захарна тръстика, нови технологии, катастрофа, а май и вуду… Сто на сто съм сигурен, че съм изпуснал нещо, защото всъщност не ми се стори зле.
• The Summer People, Kelly Link – това май въобще не беше steampunk, освен няколко маргинални механични играчки. По-скоро беше разработка на тема взимане-даване с fairy-folk и бягство от там, в комбинация с тийн драми. Средна хубост, общо взето.
• Peace in Our Time, Garth Nix – кратка и стегната история за едно постапокалиптично бъдеще и едно закъсняло отмъщение към някого, който до този момент се е самонаказвал. Всъщност не беше лошо.
• Nowhere Fast, Christopher Rowe – отново поствоенна Америка в някакво неопределено бъдеще, почти без машини, и с изолирани общества, и какво става когато някой с почти забравена машина се изтърси сред такова. Отново средна работа.
• Finishing School, Kathleen Jennings – вторият комикс, отново с примитивен рисунък и не особено оригинална история. Слабо.
• Steam Girl, Dylan Horrocks – това е другият разказ, който отнася най-много хвалби в Goodreads. Не е трудно да се разбере защо, но просто е за действително по-млада аудитория. Училище, нов ученик, аутсайдери, ексейпизъм, приятелство. Хубав, да, но аз просто съм го надраснал.
• Everything Amiable and Obliging, Holly Black – и този беше средна работа. Отново имение, наследници и тийн-драми, включително и опит на тема могат ли машините да изпитват чувства, но, уви, не особено успешен.
• The Oracle Engine, M. T. Anderson – личният ми фаворит и третият от най-добрите разкази се намира на последно място в сборника и съм сигурен, че повечето няма да се съгласят с мен, но, просто такава гениална идея, и да не ми хрумне на мен – steampunk в Древния Рим! И то прекрасно вплетен в изненадващо достоверно представяне на града от първата половина на първи век пр. н.е. – има прото телефони, дирижабли, бойни летящи машини, както и прото-компютър, машината от заглавието. Историята е за отмъщение, и то изключително елегантно такова, базирано на подвеждащи пророчества и тълкуването им, в духа на „дървените стени ще ви спасят“. Иначе всичко се върти около личността на Марк Крас, триумвирът, и злощастната му партска експедиция, базирано върху Плутарх и Касий Дион, но с въпросните въведения от по-горе, и представено като превод от античен текст. И нямаше тийнейджъри! Още ме е яд, че не ми е хрумнала на мен тая идея, особено предвид колко предпоставки има – парната машина на Херон Александрийски, механизмът от Антикитера, Архимед, мита за Дедал…

Като финал, трудно ми е да кажа дали съм впечатлен или разочарован, но по-скоро впечатленията са добри, предвид, че се опитвах навсякъде да намеря нещо положително. Имаше, разбира се, но като цяло общата Young Adult насоченост не ми се понрави. Което, разбира се, е строго индивидуално.

Posted in adventure, books, steampunk, разкази | Leave a comment

Пустинния скорпион

Заглавие: Пустинния скорпион
Автор: Бранимир Събев
Издател: Ибис 2013

Брани хич не си поплюва – година и половина след „Човекът, който обичаше Стивън Кинг“, налице е новият му сборник „Пустинния скорпион“. По-кратък като брой разкази от предния, но пък по-обемен, защото едноименния откриващ разказ е по-скоро новела. Аз лично бях най-доволен от факта, че новият сборник е на чувствително по-високо цялостно ниво от предходния, и като цяло Брани се развива и подобрява непрекъснато – поздравления за което! Вече ги няма антиклимактичните финали, и с едно изключение стилът на всеки разказ е поотделно хомогенен и изпипан. Също така, знам, че на Брани ужасите са му на сърце, но смяната на подхода към фантастика и фентъзи работи изненадващо добре. И, всъщност, не, че ужасът отсъства – има го тук и там, и всъщност даже работи по-добре така в един-два от случаите.

И, съвсем накратко за всеки от разказите поотделно:

1. Пустинния Скорпион – откриващият сборника едноименен разказ е най-дългият, по-скоро е новела, и, уви, за мен най-слабият от всичките. Брани сам си беше написал в блога, че работи по този текст от преди 12 години, и, честно казано, личи си – това е единственият текст, който не се характеризира с плавен стил, като двете части, на които е разделен, са на практика съвсем различни. Иначе стилът е уестърн фентъзи, комбиниран с антиутопия и щипка хорър и по думите на автора, повлиян от „Тъмната кула“ на Стивън Кинг (която не съм чел и не мога да кажа повече). Не е лош, но просто си личи, че е писан през дълъг период от време.
2. Кулата в Леденото Езеро – класическа фентъзи история за приключения, тайнствени кули и подземия, елфи, принцове, вълшебни мечове и прочие. Нищо особено оригинално, но изключително приятно за четене. Освен това има потенциал да се развие в собствен цикъл, ако не и роман. И имаше сняг! Останах доволен.
3. Златин и Змеят – първият от двата разказа, вдъхновени от българската митология, този конкретно е и хумористичен, успешно. Приятен разказ, който би намерил място и в някой от сборниците „Таласъмия“. И, Брани, понеже съм сигурен, че ще прочетеш това, да знаеш – по времето на цар Калоян картофите още не са били донесени по българските земи 😉
4. Цикъл – кратка ударна фантастика с пътуване във времето. Приятно се е получило.
5. Бразая – вторият разказ, вдъхновен от българския фолклор, и един от най-добрите в сборника. Вдъхновен от реално съществуващ обичай, за който досега не бях чувал, това е един от разказите с примес от хорър в него, която работи много добре.
6. Играта на Боговете – и това е фантастика, макар и малко нетипична такава, със силно историческа плънка. Напомни ми на „Галактическите хазартни войни“ на Уилям Форсчън, и ако не беше авторовият коментар накрая, може би щях да възнегодувам срещу някои исторически волности вътре. Но в този вид няма нужда от такова.
7. Дракус – кратък фентъзи хорър, вдъхновен от действителната личност на Влад Цепеш. Доста добър.
8. Битка за Вселената – заглавието може би навява мисли за доволно олдскуул фантастика, от най-примитивните, но не е. А и нищо вътре не е каквото изглежда – а аз пък се присетих за старите квартални клубове с игри…
9. Жертвоприношение – реално най-добрият разказ в сборника, поне за мен. Искрено се надявам част от фантастичното в него да се сбъдне, макар по възможност далеч не на цената, която плаща героят…
10. Ще Крача Редом с Теб – военна фантастика и прекрасен завършек на сборника. Друг един от най-добрите разкази, който накрая плавно и неусетно прелива в Лъвкрафтов ужас. Ако и следващият хорър сборник е на нивото на този разказ, то Бранимир вече твърдо трябва да мисли за издател в чужбина.

Като цяло, „Пустинния скорпион“ е чудесна стъпка напред за Бранимир Събев, и силно му желая още по успешна кариера от тук нататък.

Posted in books, fantasy, Horror, sci-fi, Български | Leave a comment

Сянката на Ендър

Заглавие: Сянката на Ендър
Автор: Орсън Скот Кард
Издател: Ера 2004

Орсън Скот Кард определено е талантлив писател, след като успя в да разкаже една и съща история в две различни книги, и то по интересен и поглъщаш начин. „Сянката на Ендър“ се чете бързо и лесно, при все, че сюжетът всъщност е добре познат и в същия времеви период като в „Играта на Ендър“.

Последното е точно така – „Сянката на Ендър“ покрива абсолютно същите събития, а именно обучаващия процес на децата-надежди за последната война с бъгерите, както и самата война. Разликата е, че действието е представено през друг поглед, този на Бийн – най-дребният, и на размери, и на възраст от сподвижниците на Ендър и може би най-интелигентният от тях, според загатванията от „Играта…“. Е, тук не са само загатвания – Бийн е най-интелигентният от всички в Бойното училище, и не само там, като остава спорно кой от двамата с Ендър е по-гениалният. Спорно, защото въпреки всичко се вижда, че Бийн не е всесилен, и твърдо има области, където изостава от Ендър; но от друга страна се вижда за колко от успехите на Ендър лично той има пряка или непряка заслуга. Произходът на двамата е съвсем различен, единият идва от привидно нормално семейство с брат и сестра, другият е оцелявал на улицата, сред кошмара на враждуващи и избиващи се детски банди, без да познава никакви близки, а освен това явно и нещо е било манипулирано по него, докато е бил още бебе. Това оцеляване, комбинирано с нечовешкият му интелект вследствие на въпросната манипулация, Кард използва да аргументира успехите и проникновението на Бийн. За разлика от Ендър обаче, това тук не работи толкова добре.

На мен лично цялата гениалност на Бийн ми дойде прекалена, въпреки обяснението с генетичната манипулация. Някои от проникновенията му, също ми дойдоха твърде необясними. Освен това, за разлика от „Играта…“, тук вътрешните монолози на Бийн бяха в доста по-голямо количество, което в комплект с предното всъщност не работеше толкова добре. Самият образ на Бийн също има какво да се желае, особено откъм представяне на емоционално ниво. И като за последна критика, някак това „приземяване“ на образа на Ендър не мога да реша дали е успешен ход, или не, като най-шокиращо е пълното му неведение за наличието на гений като Бийн в същото училище, в което е и той.

От досега написаното човек би останал с впечатление, че книгата не ми е харесала, но всъщност не е така – просто изостава от „Играта на Ендър“. Иначе е също толкова четивна, дава различни гледни точки на вече познатите събития и обяснява допълнително някои от тях. Напълно е възможно да се погълне за ден два.

В предговора Орсън Скот Кард твърди, че това е съпътстваща книга към „Играта на Ендър“ и това е вярно, действията в двете вървят паралелно и се допълват една друга. Също така, според него, няма значение с коя от двете да се започне, аз обаче категорично съм на мнение, че ако трябва да се започне с някоя, това задължително трябва да е „Играта на Ендър“ – в „Сянката…“ развръзката на предната е разкрита твърде рано и се губи изненадата и философската подплънка. Така че, „Сянката на Ендър“ е наистина добро допълнение към „Играта…“, но в никакъв случай не следва да се чете преди нея.

Posted in books, sci-fi | Leave a comment