Duke Elric

Заглавие: Duke Elric
Автор: Майкъл Муркок
Издател: Del Rey 2009

И така, стигнахме до четвърти том от събраните съчинения на Майкъл Муркок на тема Елрик, Chronicles of the Last Emperor of Melnibon?, подредени по хронология на написване, или поне с такова намерение. Защото, чак сега го написвам черно на бяло, но това намерение претърпя странни метаморфози по обемни причини още във втори том.

Този четвърти том се открива от „The Sailor on the Seas of Fate“ – роман от 1976та, втори във вътрешната хронология към онзи момент, и в който трансформацията на Елрик в аватар на Вечния Шампион от страна на автора е завършена. Всъщност роман е малко неточно, също като всички досегашни такива романи с изключение на “Elric of Melnibon?” и този се води fix-up novel и е сглобен от три части, писани в различно време. Първата част е преработка на откъс от “The Quest for Tanelorn” (последен роман от втората серия за Хоукмуун и към онзи момент своего рода завършек на цялата история на Eternal Champion линията), но през погледа на Елрик, третата е преработка на “The Jade Man’s eyes”, която беше включена във втори том от „Хрониките…“, а втората между тях е съвсем нова и служи за връзка между тях. Тук е моментът да спомена, че благодарение на точно този прочит на точно тази серия, най-сетне някои въпроси, които си задавах като четях книгите за Елрик във вътрешната им хронология навремето, намериха своите отговори. Например много ме глождеше защо в хронологично първите две книги става дума и за други светове, и за други инкарнации на Champion-а, а после, в трета и пета и дума не става за подобно нещо. Е, просто, защото когато те са били писани, тези идеи още не са били съвсем изкристализирали – съдържанието на въпросните трета и пета книги е в първи том от „Хрониките…“, докато от онези шест книги, проследяващи живота и делата на Елрик в хронологичен ред, „The Sailor on the Seas of Fate“ е написана последна. С нея приключва и досега познатата ми част от историите за Елрик и навлизам в непознати води.

По-горе споменах за метаморфозите в подредбата, и сега стигаме до тях. След „The Sailor on the Seas of Fate“ по принцип е написан разказът “Elric at the End of Time”, включен във втори том от „Хрониките…“, а след него е романът “The Fortress of the Pearl”. По причини от обемно естество, разказът е включен във вече издаден преди том, а романът открива пети том. Вместо тях, тук е „Duke Elric“, който е дал заглавието и на самия том. По същество това е сценарий за комикс – да, точно така, това е част от комикса “Michael Moorcock’s Multiverse”, издаден в дванадесет части в края на 90те години и съдържащ три свързани истории, Duke Elric бидейки третата от тях. Мястото му в хронологията на живота на Елрик е по време на… сън, един от многото такива дълги сънища, с които Муркок се заиграва в по-късните години на творчеството си и с помощта на които добавя още приключения на Елрик, включително и в по-различни инкарнации, и развиващи се на нашата земя, какъвто е например и този тук. В него Елрик, при все, че е наясно с произхода си и не е съвсем земен, е представен като саксонски благородник от двора на Етелред ІІ (Етелред Неразумния), който поема на поход отвъд Ламанш, през Испания и Африка в търсене на тайнствена земя. Приликите с новелите от Stormringer са доста, а редом с тях се мяркат и други персонажи от книги на Муркок, в изменени роли.

Освен тези два по-обемни текста, тук е и втората част на есето на Муркок „Aspects of Fantasy“ (занимаваща се с готическите романи и по-скоро скучна), още едно есе, изследващо фройдистката връзка в творчеството на Муркок, и както и още един разказ, „The Flaneur des Arcades de l’Opera“ с друг герой, Сийтън Бег, развиващ се в някаква алтернативна история на 20те години на Земята, но пък един от персонажите директно си признава, че е сънуващият в Мелнибоне Елрик. Тази сполучлива всъщност идея Муркок ще използва още и занапред.

Posted in books, Elric, fantasy, multiverse, old school, Непревеждано | Leave a comment

Чернова

Заглавие: Чернова
Автор: Сергей Лукяненко
Издател: Инфодар 2012

Това, разбира се, е препрочит. Всъщност прочетох „Чернова“ още като излезе преди две години, блажено несведущ, че има и продължение, и че въпросното ще се забави с българското си издание близо две години. Впоследствие разбрах за съществуването на продължението, и сега, когато след споменатото двегодишно чакане „Белова“ вече е тук, реших преди него да направя един опреснителен препрочит на „Чернова“, да не се повтори ситуацията с „Нов патрул“.

Историята е много подобна на „Патрулите“, но не като сюжетна прилика, а като подход. Кирил Максимов е на 26, живее кротък и самостоятелен живот в Москва, не се отличава с нищо специално от останалите. До момента, в който се оказва, че жилището му се обитава от непозната и силно неприятна му девойка, която твърди, че то е нейно, и на всичкото отгоре има и документи да го докаже. А след това собственото му куче не го разпознава, за приятелите и познатите си е забравен напълно, във фирмата, където работи, не са и чували за него, а документите му се разпадат на прах. В замяна на това практически пълно изтриване от нормалния свят получава съвсем нова работа, която на пръв поглед изглежда многообещаваща и му дава неподозирани досега сили и достъп до още четири свята, привидно подобни на нашия. Разбира се, с това върви и съответният набор уловки и загадки, които Кирил се заема да разплете.

Освен на „Патрулите“, „Чернова“ напомня и на „Звездната сянка“ от същия автор, с многообразието си от светове. Редом с интересния сюжет и непредсказуемото действие вървят и редица чудесно изпипани герои, сред които присъства и една интригуваща охарактеризация на болшинството руски писатели-фантасти, сложена в устата на друг един писател фантаст, Мелников, който ако не е автозакачка на автора със самия себе си, не знам какво е. Присъстват и типичните за Лукяненко хумор и ирония, задявки и руски, и с чужди писатели, както и философия, която ту дълбае общочовешки проблеми, ту затъва в типични за руската душевност такива. Последното вече почва да дразни, особено когато дойде след позицията на Лукяненко на тема случващото се в Украйна, но не е чак болка за умиране и е по-малко отколкото е в „Спектър“, например.

Отново силно заглавие на Лукяненко (дотук май само „Императори на илюзиите“ не ми допадна чак толкова, както и „Не е време за дракони“), което отново кара човек да иска още и още, и добре, че има продължение. Което обаче малко ме притеснява, защото отзивите досега не са възторжени, тоест чудесният начин, по който „Звездната сянка“ допълни и завърши „Студени играчки са звездите“ май няма да се повтори. Дано да греша, разбира се.

Posted in books, sci-fi, Сергей Лукяненко | Leave a comment

Завещанието на Гидиън Мак

Заглавие: Завещанието на Гидиън Мак
Автор: Джеймс Робъртсън
Издател: Еднорог 2007

Анотацията на издателството:
„Какво ще сториш, когато се изправиш лице в лице със собственото си безсмъртие?

За изтерзаната душа на Гидиън Мак, обезверен свещеник и неверен съпруг, не съществуват нито Бог, нито дяволът; няма други светове, няма феи и привидения. Така е поне до деня, когато Гидиън пада в една пропаст, откъдето го спасява не друг, а Дяволът.

Завещанието на Гидиън Мак – неповторима сплав от мемоари, легенди и история с примеси на душевно страдание, е разказ за духовната криза на един човек, който не иска да премине през живота, без да разбере защо е дошъл на този свят, за мистериозното му изчезване, за смърт и възкресение; изследване на разликата между официална религия и вяра, на самото естество на вярата.“

Странна книга беше това, трудно ми е да кажа друго, най-вече защото анотацията, цитирана горе, е доста изчерпателна. На практика тя би трябвало да е и достатъчна, ако епилогът в края, съставен от евентуалния бъдещ издател на собственоръчно написаните спомени на Гидиън с помощта на сътрудник журналист, не представяше няколко съвсем различни гледни точки върху събитията, които меко казано хвърлят сянка на съмнение върху предхождащото изложение. Да поясня – въпросното завещание са спомените на Гидиън Мак, които той написва малко преди да изчезне (привидно) безследно, и които хвърлят светлина върху един доста потиснат човек, с тежко и потискащо детство, с призвание, в което не вярва, и с любов, която може би не изпитва. И който, въпреки, че цели да каже с това писание истината за себе си, пак оставя съмнения и усещане, че отново премълчава много. Тоест отново се сблъскваме с онова, което на английски се нарича unreliable narrator и с което „Завещанието…“ поне на мен ми навя асоциации с „Островитяни“, но на далеч по-ниско ниво.

Всъщност няма да крия, книгата ми хареса, но определено не е оптимистично или лековато четиво. Всъщност е доста тъжна, сякаш, и меланхолична по някакъв специфичен и ненатрапчив начин. Не се наемам да кажа до колко определението „магически реализъм“ може да се отнесе към „Завещанието на Гидиън Мак“, но според мен я описва достатъчно добре – светът е нашият, реалният, със своите културни шокове, политически и социални промени, но редом с него са и вярата, легендите, и може би нещо свръхестествено.

Posted in books, mystery, съвременни | Leave a comment