Чернова

Заглавие: Чернова
Автор: Сергей Лукяненко
Издател: Инфодар 2012

Това, разбира се, е препрочит. Всъщност прочетох „Чернова“ още като излезе преди две години, блажено несведущ, че има и продължение, и че въпросното ще се забави с българското си издание близо две години. Впоследствие разбрах за съществуването на продължението, и сега, когато след споменатото двегодишно чакане „Белова“ вече е тук, реших преди него да направя един опреснителен препрочит на „Чернова“, да не се повтори ситуацията с „Нов патрул“.

Историята е много подобна на „Патрулите“, но не като сюжетна прилика, а като подход. Кирил Максимов е на 26, живее кротък и самостоятелен живот в Москва, не се отличава с нищо специално от останалите. До момента, в който се оказва, че жилището му се обитава от непозната и силно неприятна му девойка, която твърди, че то е нейно, и на всичкото отгоре има и документи да го докаже. А след това собственото му куче не го разпознава, за приятелите и познатите си е забравен напълно, във фирмата, където работи, не са и чували за него, а документите му се разпадат на прах. В замяна на това практически пълно изтриване от нормалния свят получава съвсем нова работа, която на пръв поглед изглежда многообещаваща и му дава неподозирани досега сили и достъп до още четири свята, привидно подобни на нашия. Разбира се, с това върви и съответният набор уловки и загадки, които Кирил се заема да разплете.

Освен на „Патрулите“, „Чернова“ напомня и на „Звездната сянка“ от същия автор, с многообразието си от светове. Редом с интересния сюжет и непредсказуемото действие вървят и редица чудесно изпипани герои, сред които присъства и една интригуваща охарактеризация на болшинството руски писатели-фантасти, сложена в устата на друг един писател фантаст, Мелников, който ако не е автозакачка на автора със самия себе си, не знам какво е. Присъстват и типичните за Лукяненко хумор и ирония, задявки и руски, и с чужди писатели, както и философия, която ту дълбае общочовешки проблеми, ту затъва в типични за руската душевност такива. Последното вече почва да дразни, особено когато дойде след позицията на Лукяненко на тема случващото се в Украйна, но не е чак болка за умиране и е по-малко отколкото е в „Спектър“, например.

Отново силно заглавие на Лукяненко (дотук май само „Императори на илюзиите“ не ми допадна чак толкова, както и „Не е време за дракони“), което отново кара човек да иска още и още, и добре, че има продължение. Което обаче малко ме притеснява, защото отзивите досега не са възторжени, тоест чудесният начин, по който „Звездната сянка“ допълни и завърши „Студени играчки са звездите“ май няма да се повтори. Дано да греша, разбира се.

This entry was posted in books, sci-fi, Сергей Лукяненко. Bookmark the permalink.

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *