Изгубената армия на Камбиз

Posted on January 21, 2015 by Филип

Заглавие: Изгубената армия на Камбиз
Автор: Пол Зюсман
Издател: Бард 2003

Анотация от корицата (която иначе би трябвало да преразказвам, а не си струва):

„През 523 г. пр. н. е. персийският император Камбиз изпраща през египетската пустиня армия, която да разруши оракула на Амун в Сива. Легендата твърди, че някъде по средата на великото пясъчно море армията бива застигната от пясъчна буря и унищожена. Петдесет хиляди мъже изчезват.
Две хиляди и половина години по-късно един обезобразен труп е изхвърлен на бега на Нил при Луксор; търговец на антики е убит по особено жесток начин в Кайро и виден британски археолог е намерен мъртъв в древния некропол Сакара.
Отначало инцидентите изглеждат несвързани. Но инспектор Юсуф Халифа от полицията в Луксор не мисли така. Тара Мълрей, дъщерята на британския археолог, също. Двамата се оказват замесени в отчаяна битка за оцеляване.
От мистериозния древен йероглифен текст до слуховете за легендарна изгубена гробница в хълмовете на Тива, от проблясващите води на Нил до прашните задни улици на Кайро, Халифа и Мълрей биват въвлечени в един лабиринт от насилие, интриги и предателства. Това е пътека, която ще ги изведе в страшното пусто сърце на западната пустиня и към отвора на една от най-великите загадки на древния свят…“

Винаги съм имал проблем с трилърите като четиво. И той се дължи най-вече на факта, че, с оглед на начина по който се развива действието, персонажите и последователността, ги възприемам като филм, а и те самите в повечето случаи са лесни за екранизиране. Може би не особено подходяща, думата, която бих използвал за да обясня въпросното възприемане, е шаблонност и в някаква степен предвидимост. В почти всички досегашни сблъсъци с жанра трилър в литературната му форма не мога да избягам от сякаш еднакви персонажи, с много сходни цели, характеристики и функции. Същото важи и за хода на действието – не мога да се отърва от усещането, че има нещо като схема как се пишат трилъри, и кое след какво трябва да следва. Иначе четимостта, поне според досегашните ми впечатления, обичайно е на високо ниво но пък послевкусът след четенето, ако е редно така да се изразя, не е винаги е приятен. Разбира се, всичкото това горе, по-скоро си е мой личен проблем (освен това повечето критики биха могли да се отнесат и към ред други жанрове, а и съм наясно, че не е добра идея подобно генерализиране), но донякъде заради него по-скоро избягвам трилърите.

Гореизброените неща важат с пълна сила и за настоящата книга, „Изгубената армия на Камбиз“. По-горе е анотацията от издателя, та относно сюжета само ще спомена, че има и няколко уж неочаквани обрата, които впоследствие си дадох сметка, че не е като да не е можело да се предвидят. И че това, че не съм успял всъщност е добра черта. Както и че дотук съм прекалено негативен. А всъщност книгата въобще не е лоша, чете се бързо и лесно (особено бързо – два полета от и до Лондон бяха достатъчни). Това, което е в огромен плюс обаче, е детайлното познание, което Пол Зюсман демонстрира по отношение на древен Египет – детайлно и същевременно интригуващо, до степен да пожелая да се поинтересувам повече (факт, древен Египет хич не ми е сила и каквото знам е много малко). Всъщност до колкото проверих, Зюсман е бил археолог по образование и професия и вероятно това е обяснението. А египетските история и митове играят важна роля и в сюжета, при все, че той се развива в наши дни. Другото, което е от значение, е ролята на ислямският фундаментализъм и контрастът му с нормалните мюсюлмани – противопоставянето между двете в книгата даже е в някаква степен замислящо.

За финал, съжалявам, ако звуча прекалено негативно, това се дължи на досегашният ми не дотам приятен опит с трилърите като цяло. Този конкретно е хубаво четиво, добре написано и грабващо, без да е някакъв шедьовър. Беше ми интересно и не съжалявам, че го четох, но мнението ми за трилърите си остава непроменено.

Posted in adventure, books, съвременни, трилър | Leave a comment

Сивият път #1 Наследникът

Posted on January 12, 2015 by Филип

…и „Забравени Сказания“

Заглавие: Сивият път #1 Наследникът
Автор: Любомир Николов-Нарви
Издател: Изток-Запад 2014

Името на Любомир Николов със сигурност е познато на всеки, който поне от малко се е интересувал от българска фантастика. Изпод перото му са излезнали редица разкази, както и няколко романа, един от които („Десетият праведник“) по мое мнение спокойно може да претендира за един от най-добрите български фантастични романи изобщо, а също и немалко книги-игри, появата на който жанр на български е директна заслуга на Любо Николов. Освен това е и известен и заслужил преводач, превеждал немалко известни имена на български – Артър Кларк, Стивън Кинг, Франк Хърбърт, Ричард Морган, Робърт Шекли, Джон Гришам… Но ако има име, с чийто превод Любо ще се свързва завинаги, това е Джон Роналд Руел Толкин – той е човекът, който преведе „Властелинът на Пръстените“, както и почти всичко на Толкин, излизало след 1990та година. Който се е интересувал, знае какво огромно влияние е останало върху Любо в следствие на това, както и за желанието му да напише нещо свое, развиващо се в Средната Земя – по разбираеми причини (права, които след филмите са още по-затегнати) обаче такова нещо няма как да се появи в комерсиален вид, или поне не самостоятелно. Но пък влиянието може да избуи в други насоки, и резултатът са настоящите две книги.

Започвам с „Наследникът“ – първа част от заплануваната поредица „Сивият път“, защото именно тя е заглавната в пакетът, в който се продават двете заглавия. Най-хубавото е, че това е изцяло авторски текст, развиващ се в свят хем познат, хем не, и толкиновото влияние е вплетено по начин, който заслужава единствено суперлативи. Вселената е нашата, но 18 века след настоящия момент. 15 века по-рано човечеството е претърпяло Армагедон, от който едва се е спасило, но пък е върнато адски много назад в развитието си, в нещо наподобяващо ранен Ренесанс. Сега се задава следващ катаклизъм, който обаче може да бъде предотвратен, ако се изпълни едно древно пророчество за съюз между Селена и Тера. Само че изтеклите петнадесет века са размили спомените за събитията и мнозина не вярват, че подобно пророчество изобщо може да се изпълни. А някои направо не искат това да се случи, по една или друга причина. Повече подробности за сюжета няма да има, защото би станало прекалено спойлерско. Разбира се, пророчества има под път и над път във фантастиката и фентъзито, та това би изглеждало като недостатък на който му е омръзнало от такива, но поне в тази първа част то не е в основния фокус. И освен това достойнствата са доста повече.

На първо място светът. По-горе стана дума, това е Слънчевата система и Земята, наричана Тера, и Селена, което пък е Луната, претърпяла сериозно тераформиране и вследствие годна и съвсем обитаема. Редом с хората обаче живеят и други – джуджета, фейри, неанди (неандерталци), както и ред други създания и изчезнали народи. Ако трябва да я определям жанрово, може би Science fantasy би паснало чудесно. Като текст, стил и език е чудесно, повествованието върви гладко, има и разнообразие от герои и гледни точки, които се сменят доста често, но между всичките има поне някаква връзка, макар и някои да се долавят едва в края. Влиянието от Толкин е очевидно, обхватно и всъщност чудесно използвано (т.е. няма директно преписване, както при разни други западни случаи, за един от които и до днес недоумявам как точно се е наложил, че даже и класика го водят тук-там), а самите Толкинови текстове присъстват и в наратива, където има немалко цитати и от „Властелинът на Пръстените“, и от „Силмарилион“, но за това си има много логична причина и тя е мястото, което заемат в света на „Сивият път“. Но освен Толкин, има и още приятни изненади – разнообразието за тези 256 страници е впечатляващо, има елементи от чиста фантастика, фентъзи, уестърн, приключенски романи, че даже и елемент съвсем в духа на „1001 нощ“… Светът може да е променен много от този, който познаваме, но споменът за стария се пази в редица забавни намигвания към отминали събития или забравена наука, представени или като легенди, или като деформирани спомени, които човек не може да не се усмихне, като ги долови. Не съм го казал в прав текст до този момент, но поне за мен това е една от най-добрите български фантастики, излизали някога.

Уви, има и един много съществен и сериозен недостатък, заради който и в Goodreads си остана 4/5. „Наследникът“ просто крещи, че е първа част от нещо голямо и прелюдия към задаващите се събития. Приключва буквално насред нищото, а действието и развръзките останаха за следващата част или части. Освен това към края се усеща и някаква припряност, завършекът идва изневиделица и както на няколко места в Мрежата се спомена (например тук и тук) сякаш е гонен някакъв краен срок, който на всяка цена е трябвало да бъде спазен. В резултат завършекът е незадоволителен и остава да се надяваме следващата част да се появи скоро, но и да няма подобен финал, защото ще е много жалко на фона на иначе чудесните идеи и текст до тук.

„Забравени Сказания“, безплатното приложение към „Наследникът“ (двете книги се продават заедно в обща обвивка), пък е причината в първия абзац да натъртя на самостоятелно издание във връзка с евентуално творчество в Средната земя. По този начин, с двете книги, част от мечтите на Любомир Николов стават реалност и за първи път се срещаме официално с опитите му в света на Толкин. Но това не е продължение в истинския смисъл, нищо, че се развива близо двеста години след краят на „Властелинът на Пръстените“. Тук един млад писар от възстановеното Северно кралство получава задачата да обходи и събере легендите от различните народи на Средната земя – за да не потънат в забрава, и да съхранят духа на миналото, крепящ народите. А ние пък получаваме близо две дузини предания, които стилово просто не могат да се отличат от Толкиновите текстове, не влизат в противоречие с тях, и са изключително сполучливи в допълването им, обхващащи най-различни периоди от Първата до Четвъртата епохи в Средната земя (малко встрани, „Сивият път“ се развива в Петата епоха, или поне такава, каквато я вижда Нарви). Ще спра до тук, най-вече защото не искам да продължавам и разчепквам повече, по сантиментални лични причини. Само едно ще спомена: не съм очаквал, че повече от 20 години след първата ми среща с пълният текст на „Властелинът на Пръстените“ – първата среща беше в „Дъга“, но това, което последва след срещата със самата книга не търпи категоризиране – ще изпитам отново същите чувства като тогава. Че едва ли не ще се върна обратно във времето на място, което толкова съм обичал и което все още обичам. И за което съм искрено благодарен.
И все пак, точно това заглавие, „Забравени Сказания“, дали пък не е закачка към един албум на едни други големи фенове на Толкин, Blind Guardian?

Posted in books, fantasy, sci-fi, Български, изток-запад | Leave a comment

The Well of the Unicorn

Posted on January 9, 2015 by Филип

Заглавие: The Well of the Unicorn
Автор: Fletcher Pratt
Издател: Gollancz 2001 (първа публикация 1948)

През цялото време оценката ми варираше между 2/5 и 3/5 (по критериите на Goodreads), но накрая реших, че няма да съм снизходителен. Особено към книга, която в немалка степен се измъчих да дочета в рамките на цели два месеца, и която освен това се води за класика в жанра си. И особено след силно разочароващият финал. Ами да, този път нещо не се получи и съм по-скоро разочарован, при все, че имаше и добри идеи.

Честно казано, нямам вдъхновение за обемни текстове, а от друга страна не ми се иска и да се оливам с негативизъм, за това ще гледам да съм максимално кратък. „Кладенецът на Еднорога“ е публикувана за първи път през 1948ма и днес се възприема като класика във фентъзито и редовно присъства в списъци с най-доброто в жанра, поне в западния свят (това до колкото попроучих, но не се престарах особено с последното, та може и да греша). На български до колкото знам не е превеждана, поне засега, но и не вярвам да се случи. Сюжетно не е особено оригинална, особено в наши дни, но от друга страна когато е публикувана този тих сюжети още не са били експлоатирани до степен като днес. Имаме младеж – Airar Alvarson – който остава безимотен заради неплатени данъци (но не и сирак, както в маса други книги!) и поема на път в търсене на препитание. Но по съвет на ментора си в магическите умения (каквито той има твърде ограничени, но и на които не се доверява особено, както се оказва, с основание), загадъчен чародей, Airar става приносител на поръчение да се свърже с определени хора в близкия голям пристанищен град. Това пък го въвлича в заговор, насочен срещу властващите в района графове, който обаче се проваля. И Airar се озовава на дългия и тежък път на себеизграждане и доказване, който в крайна сметка го извежда до водеща роля и до издигането му на способен военачалник и лидер.

Ако трябва да съм обективен, трябва да кажа, че всъщност „Кладенецът на Еднорога“ има достойнства, като те са най-вече в идеите – лесният път е подвеждащ и несигурен, добрите резултати идват бавно. Също така и в постоянно съмнение, което гложди Airar постоянно и го заставя непрекъснато да си задава въпроси кое е правилно и кое не, както и да поставя под съмнение както враговете, така и съперниците. Смисълът на иначе претупаният и отворен финал също не е за подценяване. А според уикипедия самият сюжет и свят са силно вдъхновени от средновековна Дания през 14 век.

Всичко гореизброено обаче е предадено по тромав, тежък и неравномерен начин, като солиден процент от текста се състои в безкрайни приказки и разговори, както и немалко вътрешни размисли на Airar, който е единственият персонаж през чиито очи се предава действието. Да, стилът е тежък, пълен с жаргонни и диалектни изрази и привидно архаични изкази, не само в пряката реч, ами и в останалата част. Чете се трудно, и ако човек не е в настроение съвсем спокойно може да се нервира от стила и изказа, както и от разпръснатото и често претупано действие, което както вече стана дума, не е в основата и на моменти се губи сред разговори и размисли. Освен това немалка част се случва зад кадър и е само споменато с изречение или две. Хумор няма – това не е непременно минус в повечето случаи, тук само добавя към тегавото повествование, персонажите са само скицирани. Финалът, както стана дума, е сякаш претупан – в рамките на две-три всичко сякаш се замита и приключва, а на това отгоре усещането за отвореност е безкрайно натрапчиво. Всичкото това направи четенето, поне за мен, по-скоро изпитание, или просто не уцелих момента за точно това четиво. Когато хвана нещо от точно този жанр, далеч не го правя с идеята да се натоварвам допълнително, а „Кладенецът на Еднорога“ на моменти постигаше точно това. По принцип имам симпатия към старата школа и класиките, но с някои просто не успяваме да се спогодим. „Кладенецът на Еднорога“ е точно от този тип. Жалко.

Posted in books, fantasy, old school | Leave a comment