Сивият път #1 Наследникът

…и „Забравени Сказания“

Заглавие: Сивият път #1 Наследникът
Автор: Любомир Николов-Нарви
Издател: Изток-Запад 2014

Името на Любомир Николов със сигурност е познато на всеки, който поне от малко се е интересувал от българска фантастика. Изпод перото му са излезнали редица разкази, както и няколко романа, един от които („Десетият праведник“) по мое мнение спокойно може да претендира за един от най-добрите български фантастични романи изобщо, а също и немалко книги-игри, появата на който жанр на български е директна заслуга на Любо Николов. Освен това е и известен и заслужил преводач, превеждал немалко известни имена на български – Артър Кларк, Стивън Кинг, Франк Хърбърт, Ричард Морган, Робърт Шекли, Джон Гришам… Но ако има име, с чийто превод Любо ще се свързва завинаги, това е Джон Роналд Руел Толкин – той е човекът, който преведе „Властелинът на Пръстените“, както и почти всичко на Толкин, излизало след 1990та година. Който се е интересувал, знае какво огромно влияние е останало върху Любо в следствие на това, както и за желанието му да напише нещо свое, развиващо се в Средната Земя – по разбираеми причини (права, които след филмите са още по-затегнати) обаче такова нещо няма как да се появи в комерсиален вид, или поне не самостоятелно. Но пък влиянието може да избуи в други насоки, и резултатът са настоящите две книги.

Започвам с „Наследникът“ – първа част от заплануваната поредица „Сивият път“, защото именно тя е заглавната в пакетът, в който се продават двете заглавия. Най-хубавото е, че това е изцяло авторски текст, развиващ се в свят хем познат, хем не, и толкиновото влияние е вплетено по начин, който заслужава единствено суперлативи. Вселената е нашата, но 18 века след настоящия момент. 15 века по-рано човечеството е претърпяло Армагедон, от който едва се е спасило, но пък е върнато адски много назад в развитието си, в нещо наподобяващо ранен Ренесанс. Сега се задава следващ катаклизъм, който обаче може да бъде предотвратен, ако се изпълни едно древно пророчество за съюз между Селена и Тера. Само че изтеклите петнадесет века са размили спомените за събитията и мнозина не вярват, че подобно пророчество изобщо може да се изпълни. А някои направо не искат това да се случи, по една или друга причина. Повече подробности за сюжета няма да има, защото би станало прекалено спойлерско. Разбира се, пророчества има под път и над път във фантастиката и фентъзито, та това би изглеждало като недостатък на който му е омръзнало от такива, но поне в тази първа част то не е в основния фокус. И освен това достойнствата са доста повече.

На първо място светът. По-горе стана дума, това е Слънчевата система и Земята, наричана Тера, и Селена, което пък е Луната, претърпяла сериозно тераформиране и вследствие годна и съвсем обитаема. Редом с хората обаче живеят и други – джуджета, фейри, неанди (неандерталци), както и ред други създания и изчезнали народи. Ако трябва да я определям жанрово, може би Science fantasy би паснало чудесно. Като текст, стил и език е чудесно, повествованието върви гладко, има и разнообразие от герои и гледни точки, които се сменят доста често, но между всичките има поне някаква връзка, макар и някои да се долавят едва в края. Влиянието от Толкин е очевидно, обхватно и всъщност чудесно използвано (т.е. няма директно преписване, както при разни други западни случаи, за един от които и до днес недоумявам как точно се е наложил, че даже и класика го водят тук-там), а самите Толкинови текстове присъстват и в наратива, където има немалко цитати и от „Властелинът на Пръстените“, и от „Силмарилион“, но за това си има много логична причина и тя е мястото, което заемат в света на „Сивият път“. Но освен Толкин, има и още приятни изненади – разнообразието за тези 256 страници е впечатляващо, има елементи от чиста фантастика, фентъзи, уестърн, приключенски романи, че даже и елемент съвсем в духа на „1001 нощ“… Светът може да е променен много от този, който познаваме, но споменът за стария се пази в редица забавни намигвания към отминали събития или забравена наука, представени или като легенди, или като деформирани спомени, които човек не може да не се усмихне, като ги долови. Не съм го казал в прав текст до този момент, но поне за мен това е една от най-добрите български фантастики, излизали някога.

Уви, има и един много съществен и сериозен недостатък, заради който и в Goodreads си остана 4/5. „Наследникът“ просто крещи, че е първа част от нещо голямо и прелюдия към задаващите се събития. Приключва буквално насред нищото, а действието и развръзките останаха за следващата част или части. Освен това към края се усеща и някаква припряност, завършекът идва изневиделица и както на няколко места в Мрежата се спомена (например тук и тук) сякаш е гонен някакъв краен срок, който на всяка цена е трябвало да бъде спазен. В резултат завършекът е незадоволителен и остава да се надяваме следващата част да се появи скоро, но и да няма подобен финал, защото ще е много жалко на фона на иначе чудесните идеи и текст до тук.

„Забравени Сказания“, безплатното приложение към „Наследникът“ (двете книги се продават заедно в обща обвивка), пък е причината в първия абзац да натъртя на самостоятелно издание във връзка с евентуално творчество в Средната земя. По този начин, с двете книги, част от мечтите на Любомир Николов стават реалност и за първи път се срещаме официално с опитите му в света на Толкин. Но това не е продължение в истинския смисъл, нищо, че се развива близо двеста години след краят на „Властелинът на Пръстените“. Тук един млад писар от възстановеното Северно кралство получава задачата да обходи и събере легендите от различните народи на Средната земя – за да не потънат в забрава, и да съхранят духа на миналото, крепящ народите. А ние пък получаваме близо две дузини предания, които стилово просто не могат да се отличат от Толкиновите текстове, не влизат в противоречие с тях, и са изключително сполучливи в допълването им, обхващащи най-различни периоди от Първата до Четвъртата епохи в Средната земя (малко встрани, „Сивият път“ се развива в Петата епоха, или поне такава, каквато я вижда Нарви). Ще спра до тук, най-вече защото не искам да продължавам и разчепквам повече, по сантиментални лични причини. Само едно ще спомена: не съм очаквал, че повече от 20 години след първата ми среща с пълният текст на „Властелинът на Пръстените“ – първата среща беше в „Дъга“, но това, което последва след срещата със самата книга не търпи категоризиране – ще изпитам отново същите чувства като тогава. Че едва ли не ще се върна обратно във времето на място, което толкова съм обичал и което все още обичам. И за което съм искрено благодарен.
И все пак, точно това заглавие, „Забравени Сказания“, дали пък не е закачка към един албум на едни други големи фенове на Толкин, Blind Guardian?

This entry was posted in books, fantasy, sci-fi, Български, изток-запад. Bookmark the permalink.

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *