The Riddle-Master

Заглавие: The Riddle-Master
Автор: Патрисия Маккилип
Издател: Ace 1999

Под доволно неясното заглавие „The Riddle-Master“ се крие едноименната трилогия на Патриша Маккилип, състояща се от следните три книги – „The Riddle-Master of Hed“, „Heir of Sea and Fire“ и „Harpist in the Wind“. Появили се в края на 70те години на миналия век, книгите се водят нещо като класика, макар и да не са особено популярни. Аз разбрах за тях на практика случайно през Goodreads, като ме привлякоха най-вече кориците, а една спонтанна хрумка преди месец-два доведе и до прочита им. Въпросният прочит не мина гладко – изредиха се фазите „защо си го причиних това?!“, „що за нереален хаос?!“, „тук все пак има нещо“, „картинността е веднъж!“, за да завърши в финалното „това трябваше да ми попадне преди години“. Някак си имам усещането, че последната фаза ще настъпва все по-често.

Ако трябва да съм честен обаче, въпросното усещане се случи по една много логична причина, а именно фактът, че всичко случващо се беше изяснено едва към края на третата книга, и то с немалко уговорки до колко е изяснено всъщност. В началото обаче почудата е пълна, като например кому е нужен цял колеж, занимаващ се със загадки (riddles от заглавието), но по-нататък става ясно, че под въпросните загадки всъщност се крие оцелялото знание от миналото и методиката за изучаване на миналото на света, както и какво и защо се е случило. Доста навътре в трилогията нямах грам усещане какво и защо се случва, а действията на главния герой ми бяха меко казано необясними. До голяма степен и си останаха такива, дори и в третата книга, където отново действието върви през неговите очи (едно пояснение – Моргон, въпросният главен герой, е действащо лице в първа и трета книга, във втора действието се развива през призмата на героиня, която само е спомената в първа книга, но уж служи за мотивация за действията на Моргон). Тоест до тук се оказва, че имаме наглед хаотично действие, странни герои с необяснимо поведение и твърде много необясними неща, гарнирани с относително бавно действие и на моменти откровена мудност. Не е ли това по-скоро рецепта за проблемна книга? И да, и не, като за щастие тук тежестта падна предимно върху „не“.

Това, което най-вече ми допадна, беше картинността на трилогията. Успешни и не особено общирни описания, както и боравенето с езикови средства, създават разкошни и изненадващо ясни представи за останалия безименен свят, както и за иначе доста обикновено изглеждащите кралства. На моменти странният изказ на Маккилип също работи в тази посока, както и наглед напомнящото пътепис повествование, което обаче изненадващо се допълва с цялостната картинност. Баналната наглед история за поредния избран сирак изненадващо също не дразни, аз всъщност останах приятно изненадан колко добре е разработена тук концепцията. Светът също е загадъчен и що-годе интересен, а концепцията за land-law е интересна, въпреки че става ясна каква е чак към края. Магическата система също не е лоша. И най-вече е впечатляващ фактът, че цялата история се развива в рамките на около 600 страници за трите книги общо. Особено на фона на графоманиите в наши дни е впечатляващо.

И все пак, въпреки всичко, усещането, че съм доста закъснял с прочита на „The Riddle-Master“ не ме напуска и туйто. Сигурен съм, че ако ми беше попаднала преди двадесетина години, щеше да ми допадне много повече.