Заглавие: Лето 1850
Автор: Владимир Зарев
Издател: Хермес 2013
Това се очертава да бъде поредният невдъхновен текст, или поне силно се опасявам, че така ще се получи. Не мога да си обясня защо прочита на едни 300 страници се проточи близо месец (изключвам пътуванията пред въпросния месец), както и защо четенето вървеше толкова тромаво и тежко. Директно си признавам, не бях чувал името на автора до този момент, което си е изцяло мой пропуск, предвид че има не една или две книги има публикувани през годините, както и предвид факта, че „Лето 1850“ е второ издание.
Заглавието би трябвало да подсказва темата на творбата, поне за който има конкретни спомени от уроци по история или посещения на място – а именно, неуспешното въстание от 1850та в северозападна България (аз например се оказа, че съм изпозабравил почти всичко, котео съм чувал за въпросното въстание по време на твърде отдавнашните ми посещения в Белоградчик). Би трябвало, но не съвсем, защото въстанието се случва сякаш между другото, за кратко и на сравнително заден план. Повече е отделено на вътрешния свят на героите, отношенията между някои от тях и размишленията им, но също и на развието на някои от тях. Въпросните герои всъщност са лишени от идеализирне или прекалено демонизиране (второто, в малкото случаи, където го има, е заслужено) и са масово в сивата гама, тоест нито идеални, нито зли, но пак ми стояха някак нереални. Основен фокус обаче е върху паметта и словото, а също и върху това как се отразява липсата им върху хората и народите – тоест лошо и в полза на владеещите ги, в случая турците. Иначе казано, поне за мен изводът е във вредата от липса на народна памет и последващата липса на бъдеще, когато същият този народ забрави кой е, откъде е тръгнал и кои са му водачите и героите.
Картинността е чудесна, успява да върне времето назад и да убеди читателя, че се намира в средата на 19 век. Но картинката не е особено приятна, защото някои от героите са въведени първо във Виена, а контрастът между Виена и Австрия като цяло и Видин и областта му е брутален. Всъщност цялата картина на владяните от Османската империя български земи е картина на изостаналост и мизерия, подсилвана от използваните изразни средства и остарели думи и изрази, както и от присъствието на гледната точка на австрийски консул сред персонажите.
Интересна книга, с интересна идея, но страдаща от тромав поне за мен изказ – но което обаче си е мой проблем, отвикнал съм му. Както се оказва и че съм поотвикнал от този типичен за историческите романи от соц-време тежък и хем претенциозен, хем наглед архаичен стил. Това си е мой проблем, де, но ако не беше той, сигурно щях да възриема „Лето 1850“ доста по-добре.