Блогът на Талиесин

Заглавие: Владетелят на кулата
Автор: Антъни Райън
Издател: Бард 2016

„Владетелят на кулата“ е втора книга от трилогията „Сянката на гарвана“. След като първата ме изненада наистина приятно, подходих с малко притеснения към продължението, защото очакванията ми бяха все пак високи. За щастие, до голяма степен се покриха.

Повечето мнения, на които попаднах, в учудващ синхрон я сочеха като по-слаба от първата, но по мое мнение случаят не е съвсем така, при все, че недостатъци има. Първият от тях е сякаш разкъсаната фокусираност, дължаща се на повечето гледни точки – в „Кръвна песен“ действието се проследяваше през очите на Вейлин, с интерлюдии от алпиранския историк Верниерс, тук към тях двамата има още три гледни точки, през още три персонажа, равни по присъствие и даже надминаващи Вейлин. Вторият недостатък остава появилият се почти от нищото главен враг в лицето на Воларианската империя, чиято мотивация, логика и причини да са гадовете, които са, остават загадка за третата част. Същото важи впрочем и за останалите лоши.

Извън тези неща обаче „Владетелят на кулата“ е достойно продължение, което развива действието и персонажите и разширява света. Действието започва буквално в края на интерлюдиите от „Кръвна песен“, които пък от своя страна се развиват пет години след основното действие там. Вейлин се завръща в Обединеното кралство, но не за да остане. Изминалите години са променили и кралството, и него самия, и затова, когато получава властта в Северните предели от името на новия крал, не се колебае и за миг. Там обаче го очакват нови проблеми и загадки, а за най-голямата заплаха не подозират нито той, нито някой в кралството. Тя идва отвъд морето на изток и в нея е замесен някогашният близък приятел на Вейлин, Френтис, смятан за загинал, но вместо това поробен в чужда му земя и заставен по магически път да извършва дела, които не желае по никакъв начин.

Книгата отново следва структурата на първия том и е структурирана в пет части. Началото е малко мудно, но някъде към средата действието буквално полита и се превръща в открита и тотална война, проследена от няколко гледни точки, кулминиращи в една много добре описана обсада, превърнала се в истинска касапница. Отново военното фентъзи е фокус, като войната въобще не е героизирана, а е представена в доволно мрачни краски, като, повтарям се, знам, може би прекаленото демонизиране на нашествениците е с цел ясно да демонстрира колко гадно нещо всъщност е войната. Като допълнение се изясняват и някои висящи елементи и мотивации от първата книга, други обаче остават за третата част. И за нея ще пиша скоро.

Заглавие: The Fall of Gondolin
Автор: J. R. R. Tolkien, под редакцията на Cristopher Tolkien
Издател: Harper Collins 2018

За мнозинството името Джон Роналд Руел Толкин се свързва основно с „Хобит“ и „Властелинът на пръстените“, в по-малка степен със „Силмарилион“. Който обаче се е интересувал в повече подробности знае, че всъщност именно „Силмарилион“ е резултатът от истинските творчески стремежи на Толкин, които остават незавършени приживе и които стават достояние благодарение на Кристофър Толкин, син на писателя и отговорник за литературното му наследство. В резултат на това имаме и „Силмарилион“, и дванадесетте тома на „History of Middle-Earth”, и „Децата на Хурин“, и „Берен и Лутиен“ от миналата година. Появата на „Падането на Гондолин“, все още непревеждано на български, беше изненада още щом беше анонсирано по-рано тази година. С тази книга обаче, наследството на Толкин придобива някаква форма на завършеност.

Това последното твърдение добива смисъл в момента, в който си спомним каква роля има самата история на „The Fall of Gondolin“ като част от общия замисъл на Толкин. Във въпросния замисъл, „The Fall of Gondolin“ е една от трите велики легенди на древните времена на Средната Земя (тоест Първата епоха), заедно с „Децата на Хурин“ и „Берен и Лутиен“. За това не е изненадваща и неяната поява в самостоятелно издание, реализирано по същия начин като това на „Берен и Лутиен“. А именно – няколкото съществуващи варианта на историята, без да бъдат обединявани в монолитна история, защото откровено казано, това трудно би било възможно. Тук е най-първият вариант, писан още през 1916-1917та, и по странно стечение на обстоятелствата останал единствен завършен. Тук са двете кратки резюмета на историята, писани преди 1930та, както и последният опит, от 1950та, за цялостен наратив, който обаче спира при пристигането на Туор в Гондолин и след това е изоставен. Последният е познат от „Недовършени предания“ и честно казано близо двадесет години след първия му прочит още съжалявам, че не е завършен, особено след като прочетох цялостния първи вариант, чиято силно съкратена адаптация намери място в „Силмарилион“. Тази първа версия всъщност е особена, силно различна от последващите текстове на Толкин, включително и защото в нея най-силно се усеща отклика от участието на Толкин в Първата Световна Война. Включително и в присъствието на страховити и унищожителни машини, които при все описани не откъм техническа гледна точка, звучат буквално като бронетранспортьори и тежка артилерия. В по-късните варианти са изоставени. Финалът е с подробен епилог, разискващ завършека на Първата Епоха и недовършените варианти за него, както и с текст, проследяващ развитието на историята и опитващ да обясни какво се е случило, та даден вариант не е бил завършен.

Това е съвсем накратко какво може да очаква от „The Fall of Gondolin“. За мен връщането в Средната земя винаги е добре дошло, но тук уговорката е, че тази ранна Средна Земя, която още даже не се казва така, е доста различна от това, което се развива по-късно. Което личи и в текстовете – тонът и детайлите в първата версия са доста различни от недовършения последен опит. И пак продължавам да съжалявам, че не е завършен.