Пражкото гробище

Заглавие: Пражкото гробище
Автор: Умберто Еко
Издател: Бард 2012

„Пражкото гробище“, последният до момента роман на Умберто Еко, ме изненада приятно след противоречивото преживяване с „Островът от предишния ден“. Този път романът е в духа на шедьовъра „Махалото на Фуко“, включително и с завръщането на фокуса върху конспирации и мистификации, както и произходът им и до колко може да се приемат за достоверни.

Основната тема сякаш лежи върху самият механизъм на конспирациите, как се самозахранват, допълват и възпроизвеждат, поставяйки в центъра една от най-популярните и жизнени такива. Редом с нея се изследва и процъфтяването на антисемитизма през 19ти век, плодовете от което процъфтяване ще бъдат обрани през двадесети век, с огромното количество съпровождащи ги кръв извращения. Всичко това се случва чрез навързването на редица на пръв поглед независими едно от друго събития, случили се през втората половина на по-миналия век – италианските революции и войни за обединение и съпровождащите ги сблъсъци между Савойските и Бурбонски династии, гарибалдейците, папата и прочие; конфликтите между йезуити, масони и редица други общества и организации; последната френска империя, френско-пруската война, Парижката комуна, аферата Драйфус… Свързващата нишка между изброените събития е Симоне Симонини – по думи на Еко опит да създаде най-циничният и неприятен персонаж в литературата, и всъщност единственият измислен сред главните персонажи в романа. Роден през 1830 та в Торино, тогава столица на независим все още Пиемонт, Симонини израства основно под влиянието на дядо си, заклет реакционер, консерватор и антисемит, поддържащ тесни връзки с йезуитите. Вследствие на което Симоне от малък израства мразещ половината свят, жените и евреите, като единственото нещо, към което има слабост, е хубавата храна. Още млад, Симонини попада в полезрението на тайните служби на Пиемонт, благодарение на някои далеч не почтени негови умения в сферата на фалшификациите, и се оказва забъркан в походите на Гарибалди за обединения на Италия. Но истинският разцвет на фалшификаторската и привидно шпионска кариера на Симонини е в Париж след 1861ва, когато работи за френските, пруските, италианските и руските тайни служби, понякога последователно, понякога едновременно, и редом с това се заиграва пак понякога последователно, понякога едновременно с йезуити, масони, езотерични и направо сатанистки организации и ред други мошеници. Редом с всичкото това Симонини развива и усъвършенства и личния си проект (с крайна цел, разбира се, богатство и осигурени старини) – набор протоколи от „срещите на равините в старото еврейско гробище в Прага“ (това е единствената връзка с Прага, действието и за минута не се озовава там), на които срещи уж е обсъждано бъдещото заграбване на цялата икономическа и политическа власт над света…

Разбира се, има и още. Не съм упоменал цялата сюрия действителни личности, мяркащи се дори за малко или взимащи участие в действието, не е и нужно. По думите на Еко с изключение на неколцина персонажа с ограничено въздействие, всички останали са действително съществували, и общо взето до колкото проверявах е вярно. Няма да навлизам в подробности и за повествованието, което привидно се води от три гледни точки, което разбира се не е точно така, както и ролята на абат Дала Пикола в цялата история. Истински впечатляващото беше описанието на зараждането, вдъхновенията и самоподхранването на конспиративните теории, както и връзката между текстове на Александър Дюма, Йожен Сю, Морис Жоли и сър Джон Ретклиф (в действителност Херман Гьодше, пруски шпионин и, иронично на фона на псевдонима, англофоб) и магнум опуса на Симонини, Протоколите. В действителност авторството им и до ден днешен не е изяснено съвсем, но начинът, по който Еко го представя, по нищо не противоречи на действителността. Какво представляват въпросните протоколи в действителност, до колко са достоверни (т.е., никак, но и до днес някои ги взимат на сериозно) и каква роля изиграват върху двадесети век – Протоколи на Ционските мъдреци.
Впечатлих се още и от описаните действия и мотиви на различните тайни служби, както и от изобилието от всевъзможни секти, движения и организации през 19ти век. И разбира се, как всичкото гореизброено, че и още, е претворено в една интересна за четене и недоскучаваща (поне за мен) книга. „Пражкото гробище“ е поредното доказателство колко ерудиран и способен писател е Умберто Еко, количеството информация и детайли е внушително, като паралелно с него повествованието е равномерно и завладяващо написано. Преводът също е чудесен.

„Пражкото гробище“ е чудесен роман, и все пак може би не е за всеки. Но който го прочете, не мисля, че ще съжалява.

This entry was posted in books, mystery, съвременни. Bookmark the permalink.

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *