Градът и звездите

Заглавие: Градът и звездите
Автор: Артър Кларк
Издател: Отечество 1987

Спомням си, че навремето така и не дочетох „Градът и звездите“, но не и защо се случи така. Но досущ като „Билет за Транай“, и тя се случи да ми мине през ръцете случайно, в следствие на което я и прочетох. И изобщо не съжалявам, както и не съжалявам, че я четох точно сега. Защото „Градът и звездите“ успя да постигне нещо, което въобще не очаквах, а именно – да ми припомни защо обикнах фантастиката навремето.

Сюжетно – Диаспар, според обитателите си, е единственият оцелял град на Земята, както и единственото човешко обиталище във Вселената. Някога хората са се били разселили из галактиката, но загадъчните Завоеватели ги отблъснали обратно. Вместо да ги унищожат обаче, те им поставили условието да живеят единствено и само в Диаспар, и да не го напускат. Което се и случва, и повече от милиард години нито един човек не напуснал Диаспар. И въпреки това градът не се пренаселил, защото и размножаването се контролира от централния компютър на града, в следствие на което болшинството от обитателите на града „пребивават“ под формата на информация в паметта му, и се появяват отново на средно на неколстотин хиляди години. Всичко тече без промяна до появата на Алвин – съвсем новороден, без предишен живот, така наречен Единствен, притежаващ нещо уникално спрямо останалите, а именно, силно любопитство. Воден от което, Алвин поема на пътешествие, което ще преобърне из основи представите на всички за света.

Артър Кларк завършва „Градът и звездите“ през 1956та, като разширение на първата си изобщо книга, Against the Fall of Night. Това може би обяснява old school звученето на романа, но в този случай за мен то беше добре дошло. В рамките на 240 страници Кларк успява да вмъкне солидно количество идеи и разсъждения на всевъзможни теми, от обществено устройство до религия, мит и самозалъгване, както и как мита подменя действителността. А също така и действие, вървящо равномерно и носещо в себе си онзи така познат откривателски дух, който навремето ме спечели за фантастиката изобщо. А редом с този дух е и онова усещане за далечно и непознато, неизмеримо далечно бъдеще. Заедно със сюжета, тези две неща придават класическо звучене на целия роман, което поне на мен ми дойде приятно носталгично и ме настрои силно положително към него. Да, не всичко е перфектно и има за какво да се хване човек, но мисля, че просто няма нужда, а и нямам желание да критикувам. Класическа фантастика в най-чист вид.

This entry was posted in adventure, books, sci-fi. Bookmark the permalink.

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *