Заглавие: Сребърният клин
Автор: Глен Кук
Издател: Лира Принт 2005
Това май ми се превръща в традиция в тоя блог – поредната поредица се появява от никъде, или някои започнати не биват завършени. С „Черния отряд“ положението е същото – „Сребърният клин“ се води четвърта хронологично и пета по публикуване, но какво да се прави, предните три ги четох миналата година преди да се захвана с неща, дето май не са за мен, а и си бяха завършена сюжетна линия. Следващите, при все, че са свързани с герои и свят, са с отделни сюжети и локации.
Всъщност, при все, че историята в първите три книги действително е приключена, тази тук замита останалите незавършени нишки. Както и заглавието подсказва, в центъра на събитията е сребърният клин, в който в края на трета книга бе затворена душата на Властелина (The Dominator) – архизлото от преди векове, което, измамено от съпругата си Господарката (The Lady), остава затворено когато тя се измъква, и което в последствие почти успява да се освободи. Сега есенцията му е затворена във въпросния сребърен клин, който пък е забит в ствола на издънката от дървото-божество от Равнините на страха, с надеждата, че ще успее да го опази. Уви, надеждата не се оправдава, когато останалото на свобода Псе Жабоубиец (уникално радващ превод, наистина!) получава неочаквана помощ от група авантюристи-търсачи на лесна печалба. Защото освен клина, на бял свят изскача още нещо.
Както споменах, тази книга замита останалите свободни нишки от първите три, и всъщност май се развива до някаква степен паралелно със следващата, макар и малко след събитията в нея (броени дни в някои случаи). Сред въпросните нишки са какво се случва с Гарвана и Бялата роза, Боманз, поредната (и надявам се последна!) поява на Хромия, както и въпросния клин. Основният ми проблем обаче беше, че първата половина на книгата беше доста скучна – сюжетните нишки бяха пръснати по цялата карта, и то по начин, който почти уби мащабите, наложени от предните части, толкова бързо се сменяха локациите. Във втората половина, когато всичко се концентрира във и около Веслоград (Oar), нещата се подобриха чувствително, но финалът малко позамаза пак нещата (що за дивотия беше тоя котел?!).
Цялостно, мнението ми за точно тази книга е силно противоречиво, точно заради тази липса на баланс, спомената по-горе. Освен това стилът на Кук – рязък, силно лаконичен и доволно постен откъм world building, не допринася това усещане да се подобри. От друга страна, в Goodreads имаше мнение, че цялата поредица е на приливи и отливи, та може би това е един от отливите.