Хоук и Фишър – останалите части
Автор: Саймън Грийн
Предвид темпото, с което завърших останалите части, а и предвид обемите им, реших да обединя ревютата на следващите четири части в едно. Само седмата, “Beyond the Blue Moon”, ще почака докато приключа с The Forest Kingdom серията, защото е завършек и на двете едновременно.
Заглавие: The God Killer
Забелязвам една тенденция в първите няколко книги от серията – нещо, бегло засегнато в предишната, е в центъра на събитията в текущата. Така във втора книга загатнатото в първа реформистко движение беше в центъра на действието, а в текущата трета посетената за малко Улица на Боговете в Хейвън във втора е място на действието. Някой е успял да постигне считаното за невъзможно – три от божествените създания, обитаващи Улицата, са мъртви, и властите са в паника; ако убийствата продължат, рискът от паника и война на божествата е съвсем реален. Затова Хоук и Фишър са придадени към така нареченият Божи отряд (God Squad), със задача да открият и спрат убиеца колкото се може по-скоро. Което няма да е лесна задача, тъй като всеки има какво да крие, а опасността дебне от напълно неочаквани ъгли.
Отново приятна и кратка криминална история с фантастичен елемент, която доставя напълно успешно за обема си. Тук обаче за първи път се проявява един елемент, който в следващите книги вече се натрапва осезателно, но за него после. Любопитно ми е само дали споменатият в тази книга Hellfire club е вдъхновен от едноименния такъв в X-men вселената…
Заглавие: Wolf in the Fold
Четвъртата книга малко напомня на първата, защото досущ като нея в по-голямата си част се развива в рамките на една-единствена къща, по-точно благородническо имение. Хоук и Фишър са изпратени там, дегизирани като далечни роднини на благородническо родово събиране, с цел да проследят и заловят шпионин, който, ако се измъкне, ще навреди много на външната политика на The Low Kingdoms, част от които е и Хейвън, особено по отношение на големия съперник Outremer (интересно име, в действителната история с това понятие са се обозначавали християнските владения в Сирия и Палестина, формирани след кръстоносните походи). Ситуацията се усложнява, когато се появява първият труп, а в изолираната заради предстоящото да бъде прочетено завещание къща се оказва, че се спотайва стара семейна тайна, която сякаш е избрала точно този момент да излезе на бял свят…
Като се замисля, това май беше една от най-добрите от поредицата, ако не и най-добрата. Отново всеки имаше какво да крие, отново врагът беше сред редиците на гостите, а загадката беше на две нива, които за щастие се оказа, че са независими едно от друго. Щипката хорър, добавена към интригата също работеше добре. Освен това в тази част за първи път стана дума за външната политика на Хейвън, която ще влезе в ролята на основен стимул на действие в следващите две книги. Проблем обаче беше споменатият за трета книга недостатък, но не чак в такава степен.
Заглавие: Guard against Dishonor
В Хейвън се провеждат, макар и тайно, мирни преговори между двете враждуващи държави – The Low Kingdoms и Outremer. За беля, точно в този момент на сцената излиза нов страховит наркотик, с ужасяващо действие, което превръща хората в едва ли не зверове. Първоначалният опит на Хоук и Фишър да спрат разпространението му завършва трагично – не само, че основният виновник се измъква, ами и сградата, в която се провежда операцията се срива до основи, с неизмерим брой жертви и ранени. В следствие на което Хоук и Фишър за първи път са разделени и работят независимо – Хоук продължава издирването на въпросния виновник Морган, което вече приема лично, а Фишър е придадена към охраната на гореспоменатите мирни преговори. Естествено, нищо не минава гладко и според очакванията…
Още една от по-силните книги в поредицата, този път интригата беше доста мащабна и се простираше и извън границите на Хейвън, тоест отново имаме политически момент сред загадките. Може би точно в тази книга краткият обем се оказа по-скоро недостатък, защото поне за мен историята съвсем спокойно можеше да понесе още стотина страници. Това, за което споменавам, че присъства от трета книга насам, го имаше и тук, по отношение на архитекта на случващото се – не мога да се отърва от усещането, че решенията на случаите, т.е. виновниците, биват разкривани едва ли не като гръм от ясно небе, с елемент на Deus Ex Machina. Което не ми допада…
Заглавие: The Bones of Haven
Благодарение и на усилията на Хоук и Фишър, преговорите от предната книга са завършили успешно, и кралете и на двете кралства са пристигнали в Хейвън за подписване на спогодбата. Което, поне на пръв поглед, е довело и до утихване на престъпността по улиците, само че последното е постигнато с груби и прибързани мерки, в следствие на което затворите са препълнени. И логичното се случва – напрежението прелива и в най-големия затвор избухва бунт. Проблемът е, че в този затвор се намира и строго изолирано крило, държащо затворени изключително опасни същества, способни да нанесат чудовищни поражения на самия град. За да се справят с кризата, Хоук и Фишър са придадени към стражевия SWAT екип (в случая съкращението е от Special Wizardry And Tactics). Проблемът настъпва, когато се оказва, че бунтът е бил всъщност само прикритие за нещо много по-мащабно и зловещо, което заплашва не само града, ами и двете кралства като цяло.
Оказа се, че тази шеста книга всъщност е по-различна от останалите – криминална загадка нямаше, но пък имаше борба с терористи. Терористи с магически възможности и пъклени планове. Реално ми допадна най-малко от всичките, може би защото ги изчетох ударно в толкова кратки срокове. Освен това, наличните във всяка книга буквално еднакви пасажи (описанията на двамата герои, редовно срещащите се реплики в духа на „И с по-лошо сме се сблъсквали преди“) в един момент ми дойдоха много, та може би нямаше да сбъркам, ако се бях позабавил малко с четенето. Конкретно в тази книга финалът беше изненадващо позитивен, включително и с появата на един персонаж, който съм почти 100% убеден, че „гостува“ от Хрониките на Нарния (които всъщност не съм чел, но засега и каквото съм гледал ми е достатъчно :-)).
Като обобщение – солидна и радваща поредица, която обаче не препоръчвам да се чете накуп, нищо, че книжките са кратки. Досега не бях споменал, че авторът е британец, но общо взето се усеща покрай специфичния и чернеещ привиден хумор, изскачащ на неочаквани места. Бих препоръчал книгите на харесващите фантастични криминални истории, а и поотделно – стига да не ви отблъсне стилът (стегнат и сравнително лаконичен, на моменти суховат), книжките си заслужават.