Понякога импулсивните решения водят до странни резултати. Комбинацията заглавия от по-долу е резултат от точно такова решение, или по-скоро две решения и случайността да имам под ръка и трите заглавия. Но си струваше, определено. И да, всъщност и трите са по-скоро готически истории, но именно от тях тръгват различните разклонения на жанра на ужасите.
Заглавие: Великият бог Пан
Автор: Артър Макън
Издател: Deja Book 2018
Поне на мен Артър Макън ми беше сравнително непознато име, извън отделните споменавания в творчеството на Лъвкрафт. Но след прочита на „Великият бог Пан“ и на другото заглавие в томчето „Съкровена светлина“ все повече виждам съвсем пряко влияние върху Х. Ф. Л. в частта за забраненото познание и резултатите от заиграването с него. Или с неизвестното. И двете истории са точно на тази тематика, като и в двете важи изненадващото почти научно правило за последствията – ако нещо напусне този свят, друго нещо идва на негово място. В повечето случаи, с неприятни и неконтролируеми последици. Стилово, текстът и на двете истории също много наподобява Лъвкрафт, но и звучи съвсем като история от 19 век, което всъщност е чудесно.
Самата история във „Великият бог Пан“ започва с наглед научен експеримент, последствията от който остават загадка почти до края. След това фокусът изведнъж се изменя и самият текст добива нещо средно между епистоларна форма и разследване, героите също са други и чак в края парченцата мозайка се напасват, а дори и тогава много остава недоизказано и въпрос на интерпретация. Вероятно умишлено, защото ако е било изказано в прав текст като нищо да се е окажело твърде скандално за доста консервативните нрави в Англия от края на 19 век. Влиянието от римското езичество, както се твърди – характерно за Макън, е налице, но в недиректен вид, а и самото то е по-скоро завеса за нещо съвсем друго. Сходни неща могат да се кажат и за „Съкровена светлина“, която е е по-кратка и по-фокусирана, няма няколко действия през различни периоди от време. И тук става дума за забранен експеримент и последствията от него. Както и че не всичко, което допуснеш да влезе в нашия свят в замяна на нещо от него, може да носи добро или да се контролира.
Може би, ако ги бях чел навремето, „Великият бог Пан“ и Съкровена светлина“ изобщо нямаше да ми допаднат толкова, но с годините сякаш се понаучих да си контролирам очакванията и да се съобразявам поне от малко с контекста на книгите. Явно това си оказва влияние в случая. Качественото издание и адекватните бележки – също.
Заглавие: Вампирът
Автор: Джон Полидори
Издател: любителски превод от Читанка.инфо
Това е един кратък разказ, който през годините даже е бил приписван на Лорд Байрон, но впоследствие и самият той потвърждава, че истинският автор е Джон Полидори. Самата история в наши дни може да звучи банално, но през 20те години на 19 век, когато се появява, случаят далеч не е такъв. Загадъчният джентълмен с тайнствено минало и непонятни порядки също вече е клише, но Лорд Рутвен трудно би могъл да бъде наречен такъв, предвид, че той е един от първите проявления на въпросното клише. Впечатляващ е и още тогава посоченият източен произход на вампирите. Сюжетът пък на мен ми напомни на екранизацията на „Дракула“ от Франсиз Форд Копола, което само ми затвърждава мнението, че без „Вампирът“ (и долуписаната „Кармила“) „Дракула“ като роман и вампирският жанр просто нямаше да ги има. Както и че е време да си опресня въпросният „Дракула“.
Заглавие: Кармила
Автор: Шеридан льо Фану
Издател: „Абагар“, Варна, 1992
Ако перефразираме една доволно банална приказка, ако „Вампирът“ е бащата на „Дракула“, то „Кармила“ е майката. Кратката новела на Шеридан льо Фану поне на мен дълго време не ми беше известна, досущ като името на автора й, а до скоро не знаех и че е превеждана на български. Тук се намира друга основополагаща част от бъдещите клишета във вампирския жанр, като красивата изкусителка, засилената сексуалност, тайнствените замъци, връщането в гроба и коловете в сърцето. Както и не съвсем щастливия край с тегнещи последици.
Иначе историята може да изглежда малко наивна в наши дни, особено с оказаното доверие на тайнствената непозната, появила се загадъчно от никъде сякаш и изоставена от привидните си близки основно на благородническа чест, но пък може би отразява друг и не съвсем понятен днес начин на мислене. Може и да греша. Но пък си заслужаваше четенето, и отново затвърди желанието за опресняване на „Дракула“.