Заглавие: Ships from the West (The Monarchies of God #5)
Автор: Paul Kearney
Изминали са 17 години от събитията в края на предишната книга, и светът е променен. Мирът се е възцарил сред рамусианските кралства и мердуците, редица противоречия са изгладени, но опасността изглежда по-силна от всякога. Химерианската църква е завършила трансформацията си в империя, начело й открито стои тайнсвеният и заплашителен Аруан, а от западния континент пристигат с ужас очакваните му обитатели, творенията на същия този Аруан. Настъпило е времето на финалната конфронтация…
Завършекът на Божиите монархии започва с нелоши предпоставки, но, за съжаление, по-скоро не успява да покрие високите очаквания. Не че няма сражения или действието е бавно, напротив – проблемът е по-скоро в твърде натрапчивото усещане за претупаност, особено силно в края. Книгата завършва по изключително смущаващ и неясен начин, в някои отношения насред нищото, като съдбата на част от героите остава неясна. Като стана дума за това – ако смятате, че Мартин в „Песен за огън и лед“ е жесток към героите си, то значи нищо не сте видели. И в предните части на „Божиите монархии“ смъртността беше висока, но в тази тук са достигнати небивали висини – по груби мои сметки от всички главни действащи лица (POV персонажи, ако използваме начина, по който Мартин обозначава тези, от чиято гледна точка води главите си) оцеляват по-малко от половин дузина, като единият от тях е само споменат. Въпреки това, тази пета част далеч не ми се стори толкова мрачна, колкото бяха предишните две, което може би е донякъде обяснимо с промяната на фокуса на конфликта. И все пак, финалът твърдо можеше да е по-добър. Видях мнения, че в омнибус изданието на поредицата (в две части – ‘Hawkwood and the Kings’ и ‘Century of the soldier’) на това е обърнато внимание и петата книга е разширена, и някой ден сигурно ще проверя.
За финал – заслужава ли си поредицата? Склонен съм да отговоря по-скоро с да, при все недостатъците и независимо от факта, че не успява да покрие изцяло изключително високите очаквания, поставени от чудесната първа книга. Начинът, по който се развива действието, липсата на типичния сюжет тип куестене, засиленият реализъм и стабилното представяне на военните кампании са все причини любителите на подобен тип четива да обърнат внимание – все пак не е съвсем типичното фентъзи, колкото и да се опитваше да върви в тази насока (или по-точно с каквото впечатление бях останал, дължащо се най-вече на занемаряването на наистина оригиналната „конкистадорска“ линия на Хоукуд). На който му е писнало от клишетата в жанра или още съжалява, че така и не я доиздадоха навремето, може да хвърли едно око, като нищо да му хареса.
Р.S. И все пак, тъжният намек, че християнство и ислям биха се обединили само при наличието на общ по-силен враг…