Баба праща поздрави и се извинява

Заглавие: Баба праща поздрави и се извинява
Автор: Фредрик Бакман
Издател: Сиела 2015

Втората ми среща с Фредрик Бакман ме остави малко по-равнодушен, отколкото първата преди две години с Уве. Въпреки доста по-личната тематика и по-семейната насоченост, нещо ми липсваше, но не мога да открия какво. От което обаче не бива да следва, че съм разочарован – просто Уве повече ме стисна за гърлото, може би просто защото беше първа. Ако ги бях прочел двете в обратния ред, сигурно щеше да е различно и най-вероятно точно обратното.

А самата история е за едно почти осем годишно момиче, тормозен аутсайдер в училище (поне това ми е познато в някаква степен от личен опит, но далеч не до степента тук), чийто най-близък човек е баба й. Бабата от своя страна е личност с доста загадъчно минало, за което много не говори, но части от което се прокрадват в приказките, които тя разказва на Елса, които приказки са основна утеха и някакъв вид стабилност за момичето. До момента, в който бабата умира… като е оставила набор от писма, които Елса трябва да намери и раздаде. По време на което ще научи безкрайно много за особените си съседи, за семейството и баба си, но най-вече, че в приказките винаги има много повече, от колкото изглежда на повърхността, и че зрънцето истина в тях понякога е много по-голямо, от колкото изглежда на пръв поглед.

Историята на Елса и баба й е доста по-лична от тази на Уве, най-малкото заради възрастта на Елса. Още не мога да реша дали Бакман се е справил успешно с влизането в мислите на осемгодишно момиче, или я е направил твърде умна за възрастта й. На моменти губех усещането, че чета за осемгодишно дете. Хареса ми начинът, по който всички съседи по един или друг начин се оказаха свързани и с бабата, и с приказките й. Хареса ми и колко съвременно звучи историята, как Елса всъщност е едно съвсем съвременно дете, макар че фанатизмът спрямо iPod, iPad и останалите продукти на Apple не спира да ме удивлява. И ако всъщност три от пет, колкото оцених книгата в Goodreads, изглеждат малко, то има няколко причини за това. Хич не харесвах художествена литература в сегашно време, а тук то преобладава, не мога да се отърва от усещането, че Бакман е напипал някаква рецепта, по която да си играе с чувствата на хората, и на последно място, „Баба…“ все пак твърде много прилича на „Уве“, даже схемата на написване е сходна. Но в крайна сметка, книгата всъщност ми хареса и не мисля, че е редно да съм твърде критичен, най-малкото защото основната идея всъщност е хубава. Но определено ще изчакам, преди пак да захвана книга на Фредрик Бакман.

This entry was posted in books, детски, съвременни. Bookmark the permalink.

Leave a Reply

Your email address will not be published.