Съдбата на Убиеца

Заглавие: Съдбата на Убиеца
Автор: Робин Хоб
Издател: Бард 2017

Ами, това е то. Последната книга от „Фиц и Шута“, както се очакваше, служи за кода не само на самата трилогия, а и на цялостната Realm of the Elderlings вселена. Или поне очаквам да е така, защото след случилото се в нея аз поне трудно бих могъл да измисля някакво продължение, и то не само такова с Фиц и Шута. Защото развръзки се дават на още не една или две сюжетни линии, повечето, ако не и всички, загадки получават отговор, а немалка част от героите получават окончателен, макар и не непременно летален, завършек на историите си.

В основата естествено е Фицрицарин Пророк, вече легитимизиран принц на Бък, потеглил на една финална мисия да отмъсти за смъртта на дъщеря си Пчеличка, отвлечена и нагледно загинала в пътен камък от пратеници на Слугите на Белите пророци от Клерес. В действителност Пчеличка е жива, и след дълъг престой загубена в пътния камък, отново е на път към Клерес с похитителите си. Пътят на Фиц и спътниците му обаче е дълъг, минава през на практика целия свят, описан досега, и ни среща с практически всички оцелели от досегашните романи в този свят. В един момент „Съдбата на Убиеца“ буквално прелива в „Живите кораби“, след това ни отвежда до самия Клерес, място далеч извън всички карти, познати в Бък, и накрая самата книга завършва съвсем в духа на „Тронът“, финалната книга от първата трилогия „Придворният убиец“. „Съдбата на Убиеца“ е дълга книга, но с изключение на една средна част, състояща се основно от пътуване, не е скучна изобщо. Финалът, съвсем в края, е хем тъжен, хем позитивен, от онази категория, която в английския наричат bittersweet, но също така е и силно логичен, и донякъде очакван и загатнат още в първата трилогия по-горе.

Както споменах и по-горе, детайлите се напасват, и практически всички въпроси получават отговор. И драконите, и живите кораби, и Умението, и основната мотивация на Шута да иска драконите да се върнат – всичко получава отговор, и то изненадващо логичен и навързан с досега споменатото. Споменавайки Шута – най-силната страна в творчеството на Робин Хоб, героите и връзките и взаимоотношенията между тях, отново са тук, отново са добре направени и отново работят както трябва. Или поне в повечето случаи, защото ми е доста непривично да видя Алтея Вестрит и Брашън Трел в ролята на поддържащи персонажи. Или рязката промяна в Уинтроу Вестрит, резултат от толкова години без негова поява. Най-големият проблем обаче е Шутът, който в тази книга вече откровено дразни, особено когато влезе в кожата на Амбър. Преди не се набиваше толкова на очи, но тук се, и не е приятно. Показателно е и че Пчеличка така и не можа да го приеме и хареса, въпреки че се опита да го разбере. Пчеличка също се превръща постепенно във все по-интересен персонаж (моментът, в който окончателно разбра колко всъщност я обича баща й беше един от най-затрогващите в цялата трилогия), търпи развитие и открива силите си. Именно през нейните глави се запознаваме с Четиримата, Слугите и Белите от Клерес, както и с факта какви деформирани и покварени гротески са. Явно чрез тях Хоб се е упражнявала на тема „властта покварява“, но някак си бих се радвал ако бяха още малко по-читави в ролята на главни лошковци. Сега не ми бяха достатъчно убедителни, а халкидците продължават да държат палмата за най-големи гадняри, макар и малко посмекчени. А за умението на Хоб да изгражда герои говори и фактът, че иначе непоносимият Рапскал получи позитивни черти и при последната си поява даже не дразни, а за иначе силно отрицателните персонажи Дуалия и Винделиар на моменти даже ми беше жал. За малко.

И така, е ли „Съдбата на Убиеца“ достоен завършек на една поредица, продължила сумарно 22 години и състояща се от седемнадесет романа и още един сборник с разкази? Отговорът очаквано е да, но неочаквано въпросният завършек не ми подейства по начина, по който ми бяха подействали първите две поредици за Фиц и Шута през годините. Може би най-вече защото аз самият съм доста променен от тогава, не непременно към по-добро. Извън това, финалът е логичен, очакван, по своему едновременно тъжен, но и едновременно оптимистичен (най-вече заради Пчеличка). А това въобще не е малко и без значение. И на фона на разни други поредици без изглед за приключване, достойно изцяло за адмирации.

Posted in books, fantasy | Leave a comment

Петата купа

Заглавие: Петата купа
Автор: Дан Симънс
Издател: Сиела 2015

Не мога да си обясня защо толкова рядко посягах към книгите на Дан Симънс, въпреки че двете части на внушителната „Хиперион“, а също и „Илион“ и „Олимп“ ми бяха харесали доста. Или поне досега така беше. След „Петата купа“вероятността пак да прочета още някоя книга на Дан Симънс нарастна значително.

За разлика от Хиперионите, „Петата купа“ не е фантастика, а нещо средно между криминален, исторически и приключенски роман, и то в класическите традиции на жанра. Класически до степен главен герой да е не кой да е, а лично Шерлок Холмс! Всъщност един от главните герои, другият е американският писател Хенри Джеймс, чиято роля далеч не е като на доктор Уотсън. През една дъждовна пролетна нощ през 1893та в Париж въпросният Хенри Джеймс, отчаян от досегашните си неуспехи, замисля да извърши самоубийство и е на крачка да го стори, но е спрян буквално в последния момент от изневиделица появилият се Шерлок Холмс, който от своя страна има собствени терзания – дали пък всъщност изобщо не е истински, а просто един литературен герой? Преди да се усети, Джеймс, не съвсем доброволно, пътува към Америка, за да вземе участие в новото разследване на Холмс. Нежеланието на Джеймс произлиза най-вече от факта, че е познавал жертвата, Клоувър Адамс, близък приятел е със съпруга й и още неколцина семейни приятели, както и от факта, че случаят всъщност е отпреди повече от седем години и е прието да се смята, че е самоубийство. Както винаги, нещата далеч не са толкова прости, и този наглед ясен и приключен случай е само малка брънка от доста по-заплетения истински случай на Холмс, заради който всъщност той отива в Щатите и заради който две години по-рано е инсценирал смъртта си в сблъсък с професор Мориарти при водопада Райхенбах.

Да, действието върви бавно и на моменти откровено мудно, тук там има и някое друго твърде подробно описание на пищни и продължителни вечери, но на мен всичкото това някак много добре ми се вписа в цялата псевдо-викторианска обстановка и съвсем в духа на периода. Развитието на криминалната загадка също беше добре направено, разкривано на малки порции и плавно буквално до последната глава, като ме остави истински доволен. Истинският случай, мащабът му и „инвестираността“ на Холмс и брат му Майкрофт в него може би наистина изглежда over-the-top на моменти, но за мен беше напълно задоволителен. Досущ като отношението към анархистите и „разбиранията“ им, както и към подготвяният от тях заговор. Симънс ме впечатли отново с факта колко дъбоко е навлязъл в епохата с нравите и особеностите й, както и със събития е персонажи. На страниците се мяркат още Самюъл Клемънс, по-известен с псевдонима си, бъдещия президент Теодор Рузвелт, Луис Карол, най-вече като математик и с истинското си име Чарлс Доджсън и като някогашен преподавател на Майкрофт. Нерядко се споменава и за самия Артър Конан Дойл, предаден като агент на Уотсън и еднакво заподозрян ведно с него в тоталното опорочаване на истината в приключенията на Шерлок Холмс. За основен пример е използван разказът „Тайната на заключената стая“ на Конан Дойл, но като порових малко, по-скоро разчепкването на уж действително случилото се настоящата книга е опит да се нагласи историята от разказа към бъдеща книга на Джеймс, която уви, не съм чел. Плюс опит за психологически портрет върху Холмс. Впечатлих се от начина, по който бяха използвани професор Мориарти и Ирен Адлер, а също и от развитието на втората. Симънс определено се е забавлявал. А аз се смях с глас на споменаването на обещаващия млад белгийски полицай на име Поаро.

Хубава книга, заслужаваше си четенето, поне за мен, а и някак успя да ми пробуди някой друг спомен за хубавите истории на Артър Конан Дойл за Шерлок Холмс. Сега може би идва времето да наваксам с каквото не съм чел на Дан Симънс, и да се запозная с творчеството на Хенри Джеймс. Но няма да бързам.

Posted in adventure, books, mystery, криминални | Leave a comment

Малкия брат

Заглавие: Малкия брат
Автор: Кори Доктороу
Издател: Бард 2010

Сблъсъците ми с книгите на Кори Доктороу вървят в обратен на появата им на български ред. Четох „Ден за ден в магическото кралство“ в любителски превод преди няколко години, но сега е си спомням много от нея, освен, че се занимаваше с проблемите на интернет идентичността и съответните последствия от нея. „Малкия брат“ ми стоеше на рафта, купена от преди доста години вече, но стигнах до нея чак сега, стимулиран от няколко доста възторжени отзива от приятели. Е, оказа се, че малко са попреувеличили.

Не че „Малкия брат“ не ми хареса, не – просто е твърде тийнейджърска и на моменти наивна. Целият сюжет е ясно ориентиран към млада аудитория, даже прекалено натрапчиво с лозунга „Не вярвай на никого над 25“. Освен това въпросният сюжет е и твърде банален. Имаме седемнадесетгодишен тийн с наченки на гениалност и силно чувство за справедливост, Маркъс, който по лошо стечение на обстоятелствата се озовава на грешното място в грешното време, т.е. в момент, в който арабски терористи извършват атентат в родния му Сан Франциско. Следва арест от не точно секретна, но и не особено афиширана правителствена служба, която използва атентата, за да наложи пълно и плътно всеобщо следене чрез всякакви възможни мерки. Следва привидно съгласие за сътрудничество и последвал бунт в електронна форма, завършващ с доста предвидим финал. Все пак, книгата се чете много бързо за който иска да го направи и е сравнително лека и стегната.

Истинската й сила обаче е другаде, а именно в разчепкваната концепция за поголовното следене, било то и в начална форма (затова и братът е малък, не е пораснал като алюзирания голям брат от оруеловата „1984“). Доктороу явно по никакъв начин не е привърженик на самата идея тотално за следене, хеле пък за контрол, и си личи. Картината, която създава обаче, е плашеща, още повече за 2006та, когато е писана книгата, и когато нито фейсбук, нито гугъл бяха стигнали до това, което са в момента. Повечето описани мерки съществуват и тогана, и понастоящем, а част са приемани за нещо напълно нормално. Не споделям напълно мнението на бащата на Маркъс, че повечето хора нямат какво да крият. Почти всеки има, просто мащабите са различни при всеки, а опре ли до държавна власт, онзи приписван на кардинал Ришельо цитат не спира да ми се струва актуален (а именно, „покажете ми най-честния човек на света, и аз ще намеря за какво да го обеся“). Все пак се успокоявам донякъде, че дори и при поголовно следене количеството събрана информация просто няма как да бъде обработена адекватно, не и от държавна институция. Виж, ако се изхитрят да наемат някоя частна компания да свърши тази работа… Доктороу едва-едва засяга тази възможност, но някои съвременни параноици са на мнение, че това вече даже е реалност. Все още се надявам да не са прави, но не изключвам да се случи в бъдещето, особено с развитието на изкуствения интелект и амбициите на някои хора в тази област.

Но се отплеснах. По отношение тема за размисъл „Малкия брат“ е ценна с въпросите, които повдига, особено ако се пречупят през призмата на актуалните технологии. Като литература обаче е типичен young adult роман, а аз се улавям, че нещо хич не се спогаждам с такива в последните години. Не че проблемът не си е лично мой, но определено трябва да внимавам повече.

Posted in books, sci-fi, антиутопии | Leave a comment