Няколко текста от античността и средновековието

Така се случи, че отново ме завяха страстите към текстове от различни минали периоди, и в следствие зачетох няколко различни произведения от античността и средновековието. Предвид, че трудно ми е да измисля как точно се пише нещо дори приличащо на ревю (до колкото е редно да имам претенциите, че пиша такива) на подобна книга, то тоя пост ще ги обхване всичките, със съвсем кратки впечатления кое какво е и какво евентуално има да се желае от българските издания.

Заглавие: Хроники
Автор: Жан Фроасар
Издателство: „Прохазка и Качармазов“, 1997

Жан Фроасар е френски автор от края на 14ти век и е един от основните извори за първите години на Стогодишната война. Разказът му е от гледна точка и на двете страни, французи и англичани, събиран в разговори със свидетели и оцелели и от едните, и от другите, и включва и някои ключови събития от ранните години, като например битката при Креси, за която е безкрайно критичен към поведението и решенията на френското командване и в частност кралят Филип VІ.

Българското издание обаче е доста странно – преводът се състои от текст в силно фрагментирана версия, тоест доста съкратена и кратка. А всъщност запазеният текст е много по-дълъг и с по-малко прекъсвания, и обхваща по-дълъг период. Извън това, хубавото е, че преводът е на ниво, а бележките под линия – детайлни и интересни.

Заглавие: Диалози
Автор: Лукиан
Издателство: „Народна култура“

Лукиан от Самосата е доста загадъчна личност – пише на гръцки, но по произход самият той твърди, че е асириец. Творил е през втори век от н.е. изцяло на гръцки език, и базиран на древногръцката митология.

Това важи с пълна сила за настоящите „Диалози“, които в по-голямата си част пресъздават въпросната митология, или поне Омировата й трактовка, под диалогична форма между участници и/или свидетели, в най-честно хумористичен или сатиричен нюанс. Освен митологични персонажи – богове, герои, нимфи и тн. – в „Диалози на мъртъвци“ се появяват и исторически личности, най-често философи, като е очевидна симпатията на Лукиан към Диоген и особено към Менип. А пък „Прометей, или Кавказ“, сякаш е отговор на Есхиловата „Прикованият Прометей“, особено със защитната реч на Прометей. „Рибарят, или възкръсналите“ сякаш съдържа и много самоирония, представлява разправа на философите, осмивани от Лукиан, със самия него. Всъщност това е доста застъпена тема в почти всички произведения – Лукиан се отнася откровено сатирично към редица философски течения и представителите им, като под ударите му попадат и Платон, Аристотел… Дори и своего рода самозащитата в същия диалог служи за да затвърди това му намерение. Друга изненадващо застъпена тема пак е свързана с философия, и тя е застъпена в „Зевс изобличава“ и „Зевс трагик“ – а именно, крайно нетипични въпроси на тема всесилие на боговете и противоречия между доктрините. Изненадващо на пръв поглед, но може би отразява тенденцията към упадък на типичните антични религиозни доктрини в късната Античност, която в крайна сметка спомага и за налагането на християнството. Иначе е забавно как Зевс е представен като дребнав, суетен и плашлив, вместо като всесилен хегемон.

Като цяло, изключително съм доволен, че попаднах на точно тази книга. Освен, че беше забавна, и дори поучителна, успешно ме върна в детските години, когато четях адаптацията на гръцките митове на Кун и се впечатлявах. Е, после се оказа, че доста неща са малко по-различни, но какво да се прави, спомените си стоят, а Лукиан с диалозите си ги опресни.

Заглавие: Куртоазни новели (ле)
Автор: Мари дьо Франс
Издател: Изток-Запад 2012

Мари дьо Франс отново е загадъчна личност – знае се, че е живяла и творила през втората половина на 12 век, в двора на известен монарх от периода (не се знае с абсолютна сигурност кой точно е монархът, но се предполага и приема, че е кралят на Англия Хенри ІІ Плантагенет). На въпросния монарх са посветени и 12те куртоазни новели, на които тя е автор.

Според предговора и бележките в книгата, тези новели се явяват и начало на специфичен жанр, наречен „ле“, и са явление за сравнително кратък период и съжителстват редом с рицарските епоси от периода. Това са произведения изцяло в стихотворна форма, с обща тема любовта във възвишената й форма, а сюжетите са базирани и на легенди основно от Бретан, но с влияния още от Нормандия и Уелс. Досега не бях чел точно такива произведения, но ми беше интересно, и бих пробвал пак.

Доста лаконично се получи, та затова нека похваля и прекрасното издание – твърди корици, хубава хартия, добър превод и богати бележки и коментари. Дано и другите книги от библиотека Романия на „Изток-Запад“ са с такива издания.

Заглавие: Успоредни животописи
Автор: Плутарх
Издател: Фондация за българска литература, колекция Архетип 2008

Всъщност книга със заглавие „Успоредни животописи“ е излизала на български близо 25 години преди настоящата, но с различно съдържание. Работата е там, че у нас, поне до колкото аз знам, не са превеждани изцяло близо 50те запазени животописа на Плутарх, което предполага (и се надявам) някой ден да се появят и останалите. В онова първо издание към библиотека за антична литература Хермес имаше осем животописа, включващи и един двоен (Агис и Клеомен спрямо братята Гракхи), в настоящото има други осем – Ромул и Тезей, Перикъл и Фабий Максим, Алкивиад и Кориолан, Демостен и Цицерон.

Плутарх е живял и творил през втората половина на първи век от н.е. и началото на втори век от н.е., по произход е грък от Херонея, но е пътувал доста из империята и е живял известно време и в Рим, заемал е редица постове и в Рим, и в родния си град, където прекарва всъщност по-голямата част от живота си и където написва произведението, с което е най-тачен от историците, „Успоредни животописи“. Всичко това обаче може да се прочете, че и в повече детайли, на други места. От въпросните животописи са оцелели около петдесетина, повечето от които идват по двойки – бидейки биографии на даден римлянин и даден елин с историческа важност (това с братята Гракхи от по-горе е единичен случай). Нерядко биографиите завършват със съпоставка на живота на двамата, които съпоставки не рядко са меко казано спорни.

Споменах исторически личности, но някои от биографиите са на определено митологични персонажи, какъвто е случаят с Тезей, Ромул и Кориолан. Плутарх не пише точно истории, а по-скоро биографии, затова и досега ми е било странно посочването му за толкова солиден извор – е, вече не толкова, защото действително е информативен и се позовава на не малко предхождащи го автори, интересен е с някои изводи, които прави на база на тях и като цяло се старае да страни от свръхестествени обяснения. Например за Ромул изказва виждане, че всъщност е убит от сенаторите и цялата история с издигането до божество всъщност е прикритие на последното. Подобно отношение има и при Тезей.

Хубаво издание, интересно, добре преведено и увлекателно за четене. А това е най-невдъхновеният текст, който съм писал от много време насам, но честно казано, трудно е да се пише за такъв тип четиво. Което поражда логичният въпрос защо се опитвам, нали, но както неведнъж съм споменавал, тоя блог беше създаден като упражнение по самодисциплина.

Заглавие: Търсенето на Светия Граал
Автор: Анонимен
Издател: Изток-Запад 2013

Едно време, преди десети ноември още, на български беше преведена адаптацията на Роджър Ланслин Грийн на артурианските легенди, под името „Крал Артур“. Много я обичах като малък, и до ден днешен пазя добри спомени за нея. По-късно научих, че тя се базира на други, по-стари от нея текстове (което впрочем е напълно нормално), най-вече на Мабиногион и „Смъртта на Артур“ на Томас Малори. Е, книгата, която е обект на това писание, пък е едно от вдъхновенията на Малори, и покрай него, и на Грийн – много от случките вътре вече ми бяха познати.

По същество, „Търсенето на Светия Граал“ е част от анонимния цикъл „Ланселот и Граала“ (наричан още Артуровска вулгата, Ланселот в Проза), който датира от 13 век и е създаван във Франция. Цикълът се състои от пет части, написани в проза, за разлика от предхождащото ги творчества на Кретиен дьо Троа например, „Търсенето…“ е четвърта. Авторът е неизвестен, а предполагаемият автор Уолтър Мап, споменат в края на текста, се смята, че няма нищо общо с текста и е посочен за такъв заради известността си. Недоказана хипотеза е и че авторът е цистерциански монах, заради силно застъпените в текста ценности на цистерцианския орден –бедност, молитва, труд, Христово войнство. Повече подробности има в чудесния предговор към самото издание.

Сюжетно, романът пресъздава приключенията на най-известните рицари на Кръглата маса, които, след като стават свидетели на появата на Светия Граал в Камелот, дават обет да го намерят и поемат на дълго търсене, в което мнозина ще се изгубят живота си, още повече ще се провалят, и само малцината най-достойни ще успеят да достигнат до целта.

„Търсенето…“ в същината си е рицарски роман, но с някои разлики – при все, че девойки и дами изскачат регулярно, няма подвизи в тяхно име, всичко се извършва в името на ултимативната цел намирането на Светия Граал. Също и поведението на рицарите е силно подчинено на строг християнски морал, и най-малкото прегрешение се наказва незабавно и сурово. За мен обаче, при все привързаността ми към артурианския цикъл, текстът ми беше тежък за четене, изпълнен е с безкрайно много символика и тълкуването й от множеството удобно срещащи се и всезнаещи отшелници отнема по няколко страници. В този ред на мисли, ако приемем, че книгата действително отразява начина на мислене през 13 век, това хич не говори добре за отношението към мисловния капацитет на рицарското съсловие. Предвид, че е превод от френски, тук познатите от досега издаваните на български книги по темата персонажи на пръв поглед могат да се сторят странни – имаме Говен, Галаад, Персевал и Боорт вместо Гауейн, Галахад, Пърсивал и Борс, но това е нормално.

В крайна сметка, доволен съм, че прочетох „Търсенето на Светия Граал“, от една страна за обща култура, от друга, заради интересите ми към периода, от трета, заради спомените. Истина е обаче, че за навикналия на съвременни текстове читател може да се окаже тежка и непривична за четене, но това не бива да звучи като критика, защото не е.

Доста дълъг се получи този текст, но какво да се прави – нямах желание да пускам по отделно кратки писания за всяка една от книгите. Така може би е по-добре, а може би не, ще си покаже.

This entry was posted in books, history, античност, артуриански, изток-запад, митология, средновековие. Bookmark the permalink.

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *