Планините на безумието

Заглавие: Планините на безумието
Автор: Хауърд Ф. Лъвкрафт
Издател: Ентусиаст 2013

Преди всичко, бих искал да отбележа, че не съм голям фен на хорър жанра, както и не претендирам да го разбирам или познавам достатъчно. Голямото изключение, тоест единственият класик на хорър жанра, когото харесвам, е Хауърд Лъвкрафт, по три причини. Първата е хубавите спомени от вдъхновената от него книга-игра, която Любомир Николов публикува в далечната 1995та, и когато за първи път чух за Лъвкрафт – тогава вече знаех за Стивън Кинг и популярността му и много се изненадах като прочетох с каква почит се отнася към Лъвкрафт. Втората е огромното количество метъл групи, използващи творбите на Хауърд Лъвкрафт за вдъхновение; за справка, търсене в Metal Archives за Lovecraft по критерий Lyrical Themes връща 198 резултата, и това без да включва известни имена като Black Sabbath, Metallica, Mercyful Fate, Cradle of Filth и още много, които се отчитат с по 2-3 песни или просто са се вдъхновили за името си. Третата причина – когато вследствие на горните две се сдобих с първата си книга на Лъвкрафт, „Шепнещият в тъмнината“, преди близо 10 години, бях изумен от стила на писане, плътен, детайлен и донякъде старомоден (какъвто старомоден обаче много обичам), който напомняше на доста любимите ми Артър Конан Дойл и Едгар Алан По; освен това, при Лъвкрафт не се наблюдаваше неприятният ми подход „мозък и черва навън“, който по принцип ме отблъсква не само от хорър жанра – ужасът при него е на психическа основа, страх от неизвестното, от неописуемото и невъобразимото, като често истинската причина за ужаса остава неописана, оставена на въображението.

По същество – „Планините на безумието“ е чисто нов сборник с произведения на Лъвкрафт (подобно на Робърт Хауърд, Лъвкрафт оставя като наследство предимно разкази), които досега не са били превеждани на български. Адриан Лазаровски за пореден път се е справил чудесно с преводите, обогатил ги е с чудесни пояснителни бележки под линия, и е подбрал такива, повечето от които изобщо не са свързани с Cthulhu Mythos-а, с който Лъвкрафт е най-известен. По същество, сборникът съдържа общо седем разкази и новели с различна дължина и тема, някои от които всъщност не са и точно хорър.

Едноименната откриваща новела „Планините на безумието“ се сочи за едно от най-добрите творения на Лъвкрафт изобщо, както и за фундамент в Ктхулу цикъла. Основният сюжет напомня на приключенски роман за експедиция към неизвестното, която открива повече, от колкото е търсела, и се натъква на неща, които по-добре да бяха останали неоткрити. Начинът, по който се разкриват част от тези открития, напомня за „Безименният Град“. Мен лично обаче, освен че ми хареса, новелата успя и малко да ме обърка. Всъщност това е от късните попълнения към митоса, в резултат концепциите за произхода на различните изчадия са доста променени и уклоните към научна фантастика са значителни, но пък преходът към космически произход и конфликти не съм сигурен до колко се вписва в старите идеи (трябва да опресня…). Въпреки това, новелата е действително силна, особено предвид, както каза Адриан на представянето на книгата, че при все целият ужас, който се представя нагледно, истинският, този невъзприемаем ужас, от който и чудовищата се боят, е едва загатнат.

Следват „От отвъдното“ и „Леден полъх“, които не са обвързани по никакъв начин с митоса и се занимават с научни експерименти и прекрачване на границите на допустимото и цената за последното. Чудесно написани, разбира се, кратки и ударни.

Амулетът“ (в оригинал The Hound) има далечен досег с митоса чрез вездесъщият Некрономикон (който, ако се сумират приложенията и съдържанието му според всички публикации на Лъвкрафт, ще се окаже най-поливалетната книга в мултивселената), но по същество е типичната история за възмездие от демоничен характер за нарушен покой. Извън това е хващащо написана, и ужасът е градиращо нарастващ. А според уикипедия, именно тук „Некрономикон“ за първи път е споменат с името си.

Музиката на Ерих Цан“ не съм сигурен дали го възприех правилно, най-вече защото дългите разкрития, присъщи за други лъвкрафтови разкази, в този разказ ги няма. Този път темата е музиката, и силата й да взаимодейства с други измерения. Тъй като е сравнително ранен като написване, няма как да се каже дали тези измерения са същите, които по-късно ще се населят с Великите Древни и сродните им чудовища. Заслужава си да се отбележи, че нетипично за Лъвкрафт, мястото на действието е Франция.

Кошмарът в Ред Хук“ така и не разбрах защо го водят скандален и неполиткоректен. Наистина. Извън това, той реално е може би най-страшният от всичките, както и единственият в сборника и един от малкото лъвкрафтови текстове, разказани от трето лице. Темата, отново необвързана с Ктхулу митоса, този път са магиите и оцелели реални култове към зло, намерили почва в западнали градски квартали и обвързването им с типично криминални явления. Въпросните култове всъщност са оцелели езически такива, но преминали в лъвкрафтовия текст през призмата на модерното вещерство в духа на писанията на Чарлз Лиланд. Интересно ми е откъде Лъвкрафт е решил, че точно йезидите трябва да са дяволопоклонници, при условие, че тази гледна точка, както и асоциирането на Мелек Таус, главният ангел-паун на йезидите с дявола/Шейтан, са предимно мюсюлмански, предвид отношението на исляма към всякакви други култове и особено към такива с персийски произход.

Сянка отвъд времето“ затваря сборника и е втори по дължина текст вътре, както и едно от последните творения на Лъвкрафт (до смъртта си той успява да напише само още един разказ). По сюжет донякъде напомня на „Планините на безумието“ и може да се разглежда като един вид негово продължение – Уилям Дайър, главният герой от „Планините…“ се появява за малко и тук. Разликата идва от това, че експедицията не е централното събитие в настоящия разказ, а основната роля се пада на сънища и кошмари, които се оказват по-реални, от колкото здравият разум може да допусне. Извън това „Сянка…“ е едно от най-въздействащите и красиви творения на ХФЛ (описаният град на Великата раса е уникален) и трудно може да мине за страшен – по-скоро отново е комбинация между приключенски роман и фантастика. Като позитив може да се приеме и фактът, че изяснява някои от неясните моменти от „Планините…“, а доколко ми хареса преходът от неизвестен и необясним ужас в по-стария хронологично Лъвкрафт към космически такъв не мога да кажа със сигурност.

Като цяло, „Планините на безумието“ е чудесен сборник, прекрасно допълнение към издавания досега в България Лъвкрафт. Прекрасно изпълнено издание, което би следвало да е задължително за всеки фен, а и не само.

This entry was posted in books, Horror, old school, sci-fi. Bookmark the permalink.

Leave a Reply

Your email address will not be published.