Лунатици

Заглавие: Лунатици
Автор: Кристофър Кларк
Издател: Ера 2015

Сигурен съм, че в първия момент точно това заглавие, само така, без никакво пояснение, би подвело читателя за точния жанр на произведението. Затова на помощ идва пълното заглавие, а именно „Лунатици: Как Европа прекрачи прага на Първата Световна Война“. Въпросното ясно показва, че става дума за наистина сериозно четиво.

Фактите са известни – тридесет и седем дни след убийството на австрийския ерцхерцог Франц-Фердинанд в Сараево Европа е във война, и то такава, каквато не си е и представяла, че ще се случи и последиците от която са видни и до ден днешен. Причините това да се случи също са обект на множество дискусии, обсъждания, анализи, каквито ще продължи да има и занапред. Както и спорът кой точно е виновен за войната. В настоящата книга Кристофър Кларк проследява в различна степен на детайлност последните години, месеци, седмици и дни преди избухването на военните действия, опирайки се на завидно количество документи и опитвайки се да погледне през позициите на практически всички замесени в това начало, като изтъква още в началото, че всъщност наличните свидетелства са даже много повече от възможното да обхване сам човек. Разбираемо акцентът пада върху Сърбия, Франция, Русия и Великобритания от една страна и върху Австро-Унгария и Германия от друга, но не са пропуснати и Япония, Османската империя и България, като за щастие подходът към нас е максимално обективен и всъщност доказващ, че ролята на България за войната далеч не е толкова голяма, колкото съм чувал да се коментира понякога у нас, че е. Тезата на Кларк е – невинни няма, някои са виновни повече, други по-малко – а както и че за беда в точно този момент е нямало и достатъчно силни и далновидни лидери. Кларк привидно е мек спрямо Германия, традиционно соченият за основен виновник, но пък редом с това изчерпателно показва колко несъстоятелна е в не малко случаи дипломацията й и как косвено това работи срещу нея. Проследяват се и възходът и паденията в отношенията между държавите, като поне за мен бяха интересни следните два детайла – как всъщност Великобритания не е била особено ентусиазирана за съюз с Русия (заради усещането как последната е заплаха за британска Индия) и в следствие на това колко нестабилна и несигурна е била в началото Антантата. А също и ролята на създаването на Албания за позициите на Сърбия към Австро-Унгария, които обаче могат да се проследят до доста по-отдавна, даже от преди анексирането на Босна и Херцеговина. Също и колебанието на Австро-Унгария за сближаване с България непосредствено след балканските войни заради опастността от проблеми с Румъния и румънското население в Трансилвания. И още завиден брой детайли, за които в момента съжалявам, че нямам навика да си водя бележки и ги забравям. Затова ще взема да спра дотук и просто ще препоръчам книгата на всички интересуващи се от периода.

И съвсем на кратко за финал, „Лунатици“ си заслужава напълно прочита, въпреки големия си обем, който въпреки това изглежда недостатъчен за прегледа на всичките фактори и събития, довели до най-големия военен конфликт до този момент. Професор Кристофър Кларк умело и увлекателно изследва всички от тях, въпреки че още в началото си признава колко са многобройни и всеобхватни и на идеологическо, и на дипломатическо, и на личностно ниво. В личностен план, за втори път след Iron Kingdom Кристофър Кларк ме впечатлява с начина, по който увлекателно и качествено предава огромни количества информация и интерпретацията й. Определено ще се радвам да прочета и други негови книги. Като добавя към всичко това и чисто личният момент, в който ме свари четенот на тази книга и как ми се отрази, мога само да съм доволен, че я има на български и я прочетох.

Posted in books, history, военна история | Leave a comment

Гонитбата на Шута

Заглавие: Гонитбата на Шута
Автор: Робин Хоб
Издател: Бард 2016

Както вече стана дума, „Убиецът на Шута“, първа част от новата трилогия на Робин Хоб „Фиц и Шута“, беше по-скоро въведение на цялостната история. Необходимо, определено, все пак беше нужно да се установи връзката между Фиц и Пчеличка, но все пак въведение, а същинското действие започна в последните няколко глави и завърши в масивен cliffhanger. Втората книга, „Гонитбата на Шута“, започва буквално от същия този cliffhanger по отношение и на двете гледни точки, от които върви действието.

За щастие, „Гонитбата на Шута“ е много по-добра от първата книга и има много повече развитие откъм сюжет, а и откъм персонажи. Действието започва от същата нощ на Зимния празник, от която завърши предната, с нападението на Върбов Лес откъм Пчеличка, и с Фиц, прясно завел Шута обратно в Бъкип през стълба. Минава известно време, докато Фиц научи за нападението, но междувременно научава доста за премеждията на Шута и се случва едно доста фундаментално за него събитие (да кажем „Никога свърши!“ и да спрем със спойлерите, но това несъмнено е изключително емоционален и дългоочакван момент). След това обаче събитията се забързват, поне по критериите на Робин Хоб, и Фиц отново се вижда принуден да си припомни старите умения и знания, за да успее да догони и накаже похитителите на Пчеличка.

„Гонитбата на Шута“ успява да постигне и още нещо, което досега не е било и целено, но тук се случва плавно и логично – а именно, категорично да обвърже наративите от книгите за Фиц от една страна и Живите Кораби и Дъждовните равнини от друга в едно цяло. Дотук в поредиците имаше отделни референции една към друга, но след точно този завършек и преместването на действието в Келсингра връзката вече е налице и за щастие, необратима. Разкрития има немалко, например връзката между Умението и Среброто, но окончателно ще се разбере във финалната част каква е. Действието наистина се ускорява от един момент нататък, но като цяло остава по-скоро плавно, в сравнение с други поредици. Което не е непременно лошо, както е известно, силата на Робин Хоб е в персонажите и взаимодействията и връзките между тях, и най-вече колко са логични и земни въпросните. Както и колко са ни непознати всъщност въпросните персонажи – и преди се е създавало впечатление, че ги познаваме изцяло, и пак има с какво да ни изненадат. Това важи най-вече за безкрайно енигматичният Шут, който въпреки достатъчното податки и разкази за миналото му пак остава загадъчен, до ниво полът му да продължава да е неясен (но пък за първи път въпросния Шут започна да ме дразни леко, та ще видим какво ще се случи в крайна сметка). Особено след появата на Амбър от един момент нататък. А що се отнася до Фиц, и той приема няколко идентичности, една от друга по-различни, като във всяка от тях отново са видни колебанията му, както и безкрайните му терзания, този път до голяма степен оправдани. Сред другите персонажи най-вече има развитие при Сенч, макар и регресивно, с оглед на настигащите го години, а поне засега Шън не е Малта номер 2, а в един момент и тя самата е изпратена в миманса, въпреки разкритието за нея и Лант. Рапскал в Келсингра пък си е същото говедо, каквото го оставихме в “Blood of Dragons”, така че и там няма изненади.
Що се отнася до превода, не ми направи особено впечатление да има фрапантни недостатъци и в нито един момент не ме подразни от езикова гледна точка. Имаше тук таме някое несъотвествие с предишните книги, най-очевидно що се отнася до Джек/лейди Йек, но не ми развали удовоствието.

Въпреки фактът, че „Гонитбата на Шута“ все пак е средна част от трилогия, тя е осезаемо по-добра и интригуваща от първата част. Чете се бързо, което с оглед на обема е добре, и вече наистина наблюдаваме развитие откъм сюжет, както и разкриване на цялата картинка. Сега остава само “Assassin’s Fate” наистина да се окаже завършекът, който се очаква да бъде. И да се появи на български скоро, разбира се, но за това има време. Все пак излезе преди по-малко от месец в англоезичната част от света.

Posted in books, fantasy | Leave a comment

Убиецът на Шута

Заглавие: Убиецът на Шута
Автор: Робин Хоб
Издател: Бард 2016

Когато за се разчу за първи път, че Робин Хоб подготвя още една трилогия за Фиц и Шута (както в последствие се оказа и че е озаглавена, просто „Фиц и Шута“), честно казано бях леко скептичен. Основната причина беше завършекът на втората трилогия от гледна точка на Фиц, където въпреки няколкото все още отворени сюжетни линии начинът, по който приключи „Съдбата на Шута“, нагледно не оставяше много поле за нови истории на тема Фицрицарин. Е, оказва се, че Хоб е мислела по различен начин и резултатът е новата трилогия. „Убиецът на Шута“ е първата книга от нея.

За самата книга трудно би могло да се каже нещо кой знае какво, затова по-скоро бих я съдил в цялост заедно с останалите две по-късно. Защото, не съвсем очаквано, а може би трябваше да е след “Dragon Keeper” – „Убиецът на Шута“ е всъщност един огромен увод към цялостната история. Въпросният увод разбира се е лесно четивен и използван за изграждане на персонажи и връзките между тях, основно между Фиц и новородената му дъщеря Пчеличка, която всъщност е и най-новият елемент, а именно втора гледна точка. До този момент и шестте книги на тема Фиц действието се водеше изцяло от първо лице и през неговата гледна точка, с изключение на откъсите от пред отделните глави. Сега вече имаме пълнокръвна втора гледна точка, тази на Пчеличка, която дава и малко по-различен поглед отстрани върху Фиц и последствията от някои негови решения, както и върху начина, по който го възприемат околните. По-голямата част от книгата се занимава именно с това – въвежда Пчеличка и изгражда отношенията между нея и баща й. В тази част Хоб блести с начина, по който работи въпросното изграждане на отношения между баща и дъщеря. Почти всички все още живи персонажи от Бък се мяркат поне за малко, някои за да си отидат скоропостижно, други да ги отнесе собственият им път, трети и за повече. Новите поне към този момент за загадка, но Шън и Лант на този етап по-скоро дразнят. Ще видим нататък.

За сюжета няма кой знае какво да се каже извън горното. Реално действието започва почти в края, с появата на Шута в доста съсипана форма и с разкритията, че животът му не се е развил както е очаквал, и че всъщност може би много фундаментално е грешал. За съжаление, историята свършва почти веднага след това с много отворен край, в очакване на втората книга. Въпреки това, „Убиецът на Шута“ е лесно четима, с типичното за Робин Хоб акцентиране върху персонажите и отношенията им, като поне на мен отношенията между Фиц и Пчеличка ми импонираха доста, по ред причини. Дано само Шън не се окаже Малта №2, че няма да е добре. Иначе цялостни изводи – след Assassin’s Fate, която все повече изглежда, че този път окончателно ще затвори страницата Фиц.

Posted in books, fantasy | Leave a comment

Камъкът на смъртта

Заглавие: Камъкът на смъртта
Автор: Луиз Пени
Издател: Софтпрес 2016

Четвъртата част от „Разследванията на инспектор Гамаш“ най-сетне напуска Трите Бора като местопрестъпление, въпреки че за малко пак се връща там, и смело се заиграва с други две познати тропи в криминалните романи. А именно, полицай на почивка от една страна и престъпление в изолирана къща по време на буря от друга. Гамаш е в отпуск, и заедно със съпругата си посрещат годишнината от сватбата си в традиционно посещавано от тях крайезерно имение в затънтена част на Квебек, почти до границата с Щатите. Този път обаче редом с тяхното гостуване се провежда и семейна сбирка на голямо заможно семейство, целящо да почете паметта на отдавна споминалия се патриарх с издигане на негова статуя. Разбира се, нещата се объркват по време на гръмотевична буря, след която голямата дъщеря в семейството, може би най-успешният негов представител, е намерена мъртва, затисната под падналата статуя. Гамаш отново е на линия да разкрие убиеца, като за негова изненада му предстои и сблъсък с миналото и на собственото му семейство.

Романът отново беше интересен и четивен, но поне по мое мнение не успява да достигне нивото на предишния. Тънкият психологизъм отново е тук, най-вече в отношенията на семейство Фини, което се оказва дълбоко дисфункционално по редица причини, и основно дисектира влиянието на особени и тежки характери отношенията между родители и деца. Но поне според мен, дисекцията на завистта и ревността в предната книга сякаш беше по-впечатляваща. Извън това мотивът за убийството беше малко странно аргументиран, но начинът, по който е извършено, беше интересната част. До тази четвърта книга така и не можех да реша дали и до колко ми допада изключително добронамереният характер на Гамаш, но сякаш по-скоро да, особено след разкритията покрай събитията от предната книга и някои от тази. Някои от странностите на семейство Фини също ми бяха прекалени, начело с нежеланието на малката сестра да разкрие пола на детето си, но някои други определено бяха обясними. В крайна сметка, недоизказаните неща в едно семейство накрая се превръщат в проблеми… И разбира се, чревоугоднишките описания отново бяха налице. На моменти описанията на храна, похапвания и прочие ми идваха в повече.

„Камъкът на смъртта“ не е на нивото на „Жестокият месец“, но това не я прави непременно по-лоша. Отново действието е плавно, отново се чете бързо и лесно, тоест всички характеристики на досегашните книги са налице. Просто този път основните теми не са толкова успешни, колкото бяха тези в предната книга. Сега остава да дочакаме и петата част, от общо дванадесетте публикувани до този момент…

Posted in books, mystery, криминални | Leave a comment

Жестокият месец

Заглавие: Жестокият месец
Автор: Луиз Пени
Издател: Софтпрес 2016

Третата книга от „Разследванията на инспектор Гамаш“ донякъде изненадващо, донякъде логично, се оказа най-добрата до момента. Поредицата определено върви във възходяща градация и тази трета книга е живото доказателство. Единствено ми е чудно как ще се задържи качеството в следващите части.

Криминалната загадка не е основното в книгата, въпреки жанра. Всъщност тя е по-скоро странна и с ограничен ефект, отново в уж идиличното, но явно криещо дълбоки незараснали рани село Трите Бора. В навечерието на Великден част от явно скучаещите жители на селото решават да си устроят спиритистки сеанс с гостуващ медиум във вече изоставеното имение Хадли над селото. Нещата разбира се се объркват, и накрая има труп – този път на една от най-обичаните и забележителни жени, истинска звезда и в миналото, и сега. Привидно умряла от страх, но според лабораторията, със силно превишено съдържание на ефедрин в кръвта. Гамаш и екипът му отново са призовани да разследват случая и да намерят виновника, но този път залогът е много по-голям – в екипа има къртица, работещ за враговете на Гамаш, които далеч не са му простили ролята, която е изиграл в случая „Арно“ навремето. И моментът за реванш изглежда е настъпил.

Случаят „Арно“ също не е основното в книгата, въпреки разкритията по него, които се случват, и въпрек факта, че някои детайли и развития още от първата книга си намират логичното място тук. Че не съм забелязал някои от тях по-рано, може би е мое недоглеждане, а може и да не са били достатъчно ясно изразени, не е толкова важно. Но най-сетне разбрах защо Арман Гамаш е толкова харесван от читателите. И понеже няколко пъти пиша вече какво не е основното в книгата, може би пък е време да споделя и какво мисля, че е. За мен най-важното нещо в „Жестокият месец“ е психологизмът, и в частност превъзходната дисекция на основната тема, а именно на завистта, ревността и предателството. Същата тази завист, която прераства в ревност, която пък води до предателство. Завистта, която никога не изчезва, колкото и да бъде потискана. Особено когато е изпитвана от човек, добър в каквото прави, способен и успешен, но когато до него постоянно има някой, още по-добър. Или по-щастлив, въпреки второто място… Вплитането на ревността и завистта в историята и по двете направления беше чудесно и определено навежда на размисъл. И вади някои спомени, които по-добре да си бяха стояли погребани. Чудесно е, че Луиз Пени акцентира на психологизма като мотиватор за престъпления.

Извън това действието все така не е особено бързо и близо една пета от книгата минава във въведение, преди да започне същинската история. Дано Луиз Пени наистина не избие цялото село, че и без това вече ми е твърде идеално това село, та да има нужда да се балансира с тъмнота у всеки. И много бих искал да знам как аджеба едно уж затънтено канадско село има такова снабдяване с храна, че такова чревоугодничество откъм екзотика. Немалко страници съдържат описания, и то детайлни, на храна. Кой знае, може би пък заради чревоугодничеството да им идват странни идеи на жителите. То не са странни обичаи, гостуващи спиритисти и уикани. Във всеки случай е място, където определено бих живял, въпреки нещастните случаи.

Posted in books, mystery, криминални | Leave a comment

Убийствено студена

Заглавие: Убийствено студена
Автор: Луиз Пени
Издател: Софтпрес 2015

Втората книга от „Разследванията на инспектор Гамаш“ до голяма степен предлага още от същото, но за щастие не съвсем, и определено с надграждане спрямо първата книга. Отново място на действието е село Трите Бора, малко и трудно откриваемо селце в квебекската част на Канада, недалеч от Монреал, което въпреки очевидната си и силно примамлива идиличност има неприятната склонност да привлича особняци. Такава е и новата собственичка на имението Хадли, която за няма година обитаване успява да изгради силно чувство на неприязън едва ли не във всичките си съседи – и заради маниерите си, и заради отношението към околните и най-вече към очевидно тормозената си дъщеря. Когато въпросната умира при наглед невъзможни обстоятелства по време на традиционен коледен двубой по кърлинг със съседното село, подозренията падат върху очевидно потиснатият и слабохарактерен неин съпруг, въпреки силната липса на улики. А когато се случват още няколко смъртни случая, наглед и свързани, и не с първия, ситуацията става съвсем заплетена. Отново на ход е инспектор Арман Гамаш от отдел убийства на монреалската полиция заедно с екипа му, но този път освен убийството Гамаш трябва да си пази гърба и от някои не съвсем затворени случаи от собственото му минало. Както и от това на жителите на селото и на жертвите.

Досущ като в първата книга, повествованието тече по-скоро плавно, като жертвите почват да падат чак около седемдесетата страница, но за сметка на това описателността ми се стори по-скоро занижена. Персонажите се развиват, откриват се нови черти от характерите на практически всички, появяващи се за втори път, а някои от новите също са интересни; хубаво е, че почти всички са обикновени и в общия случай не особено забележителни хора, но всеки от които има минало и индивидуални черти на характера. Обаче резките скокове във вътрешните монолози на героите продължават да ми изглеждат леко хаотични. Мнението ми за Гамаш продължава да е раздвоено – продължавам да харесвам факта, че за главен герой е избран възрастен, улегнал и преживял много персонаж, със стабилно семейство и разбирания за света, но от друга страна силният му позитивизъм наистина ми идва в повече, особено за инспектор от отдел убийства, както и необяснимата ми на този фон засилена не само негова неприязън към очевидния аутсайдер Ивет Никол. Имаше и един два момента, които ми останаха неясни до края, но за сметка на това истинският извършител отново ме изненада, а този път поне не би трябвало. Немалко индикации имаше кой е, за разлика от първата част, в която нямаше чак толкова податки за истинския характер на извършителя.

„Разследванията на инспектор Гамаш“ не се оказаха съвсем каквото очаквах, но в никакъв случай не съжалявам, че се заех с тази поредица. Ще прочета и оставащите две издадени на български книги, дори и само защото селцето изглежда вид на приятно за живеене. Въпреки бройката на жертвите.

Posted in books, криминални | Leave a comment

Червеноризци

Заглавие: Червеноризци
Автор: Джон Скалзи
Издател: Изток-Запад 2014

След приятната изненада със силно забавната, макар и доволно куха извън това „Своенравното хлапе“ решението след това да наваксам откъм „Червеноризци“ не беше особено изненадващо. Да си кажа право обаче, когато излезе преди три години, анотацията на „Червеноризци“ и особено елементът с пародия на „Стар Трек“ не ме вдъхновиха особено, но явно просто е трябвало да дойде подходящият момент.

Самото понятие червеноризци за мен беше непознато, но бързо стана ясно, че въпросното понятие се използва сред трекитата да обозначи най-често безименните статисти, чиято работа в сериала (в частност „Стар Трек“, където въпросните статисти членове на екипажа носят червени униформи) е да загинат по особено зрелищен начин и да осигурят драматизъм, най-често преди рекламната пауза. Текучеството сред такива по правило е огромно, за сметка на винаги спасяващите се по чудо водещи персонажи. Точно в подобна ситуация попада и Андрю Дал, току-що назначен на борда на „Дръзки“, флагман на космическата флота на Общовселенското обединение от XXV-ти век. От самото начало около него се случват странни неща – съекипниците му се оказват експерти в скатаването, когато наколо се появят старши офицери, в последствие това се оказва редовна практика за почти всеки на борда, притежаващ някакъв стаж. Изследователските мисии пък се избягват аксиоматично – винаги в тях участва някой от петте офицера, винаги нещо се случна не като хората, винаги някой или някои младши член(ове) на екипажа загива по особено нелеп и/или жесток начин, а на въпросните старши офицери им се разминава или се намира едва ли не магически лек буквално в последния момент. В отдела на Андрю, ксенобиология, странностите са още повече – загадъчна Кутия, притежавана от екипа там, е пряко отговорна за чудатите и необясними лекове от по-горе и никой не знае как точно тя работи, а един от членовете на екипа е в нелегалност, работещ по „специален проект“ някъде из корабните коридори. От самото начало Андрю намира всичкото това за подозрително, но когато един от постъпилите с него новаци и негов приятел загива нелепо, той и останалите трима такива се заемат да открият истината, с помощта на въпросния нелегален член. А истината е адски шантава и се намира в 2012 година…

„Червеноризци“ е малко по-сериозна от „Своенравното хлапе“, но въпреки това е доволно смешна, въпреки че абсурдността е привидно туширана. Но не съвсем – редица неща, например пътуване във времето, изглеждат невъзможни, но се оказва, че вече са правени от старши офицерите. Досущ като във фантастичен сериал, в какъвто са замесени и нашите хора. Тройната кода в края, развиваща се по наше време на Земята, пък е прекрасен завършек и показва, че явно не само събитията от миналото влияят на тези от бъдещето, ами и обратното е в сила. Даже имаше някой-друг затрогващ момент. Като цяло, „Червеноризци“ е чудесно забавление, изпипано и очевидно писано с кеф, което ми достави голямо удоволстви и ми напомни защо все пак навремето заобичах фантастиката. Вярно, привидно не е особено сериозно, но ако се замисли човек, като нщо да стигне до интересни изводи. А аз за себе си реших, че е време да наваксам със „Стар Трек“, но внушителната бройка епизоди – 726! – от всичките няколко серии, и стари, и нови, продължава да ми действа респектиращо. Но пък преобладаващото мнение е, че “The Next Generation” и “Deep Space 9” са най-препоръчителните за гледане, определено оптимизира множеството.

Posted in books, sci-fi, сатира, хумор | Leave a comment

Убийството на художника

Заглавие: Убийството на художника
Автор: Луиз Пени
Издател: Софтпрес 2015

По една или друга причина с чисто криминалния жанр доста от рано си казахме довиждане навремето. Може би защото навремето от Артър Конан Дойл и неговия Шерлок Холмс (които много харесвам) директно скочих на силно недопадналият ми Джеймс Хадли Чейс, и покрай тази случка пропуснах тоталто Агата Кристи и Реймънд Чандлър. В случая с Луиз Пени да се реша да й дам шанс допринесоха преобладаващо добрите отзиви за старомодно криминале без „мозък и черва навън“ и превишен цинизъм, както и с приятни герои. Не съжалявам.

„Убийството на художника“ е дебютен роман за канадската писателка Луиз Пени и първа от „Разследванията на инспектор Гамаш“. Като дебют страда от някои недостатъци, като например не много забързаното действие, склонност към прекалена описателност и елемент на хаотичност във вътрешния монолог на персонажите, но до колкото чувам, в следващите части това се поизчиствало. Иначе тази първа част признавам, че не успях да отгатна кой е убиецът, отдавам го на липсата на опит в криминалния жанр и на гореспоменатата хаотичност във вътрешния монолог на обитателите на Трите бора. Въпросното име е носено от малко и трудно откриваемо селце в квебекската част на Канада, недалеч от Монреал, където се развива действието. Във въпросното селце е открит трупа на възрастна местна жителка, пенсионирана учителка и художничка, и то непосредствно преди първото й участие в изложба. От Монреал е изпратен екип начело с инспектор Арман Гамаш, който трябва да се пребори с липсата на достатъчно улики, тайните, пазени от местните, както и с подозрението дали картината, подготвена за изложбата, не крие отговора кой е извършителят.

Фактът, че Гамаш не е някой нахакан младок, а опитен и улегнал човек със стабилно семейство и порастнали деца, ме накара да кимам одобрително. Фактът колко позитивистки е настроен, с учудващо изключение към младата агентка Ивет Никол, не толкова. Идеята действието да се развива във френска Канада също ми допадна, а селцето Трите бора сигурно би било хубаво място за живеене, стига да не бяха странностите на местните и сякаш твърде честите „инциденти“ с летален изход. Като цяло, прилично начало, ще пробвам и следващите книги постепенно. До момента в България са издадени още три, на запад – десет, ако не и повече. Както е тръгнало, накрая в Трите бора може да не остане нито един местен жител, ако действието продължи да се развива там.

Posted in books, криминални | Leave a comment

Своенравното хлапе

Заглавие: Своенравното хлапе
Автор: Стивън Ериксън
Издател: Сиела 2016

“Boldly going where they really shouldn’t…” (из ревю в Goodreads)

Името Стивън Ериксън се свързва най-вече, предполагам, с фентъзи многологията „Малазанска книга на мъртвите“, която аз лично зарязах много отдавна и така и не довърших. Заради въпросната се изненадах доста, когато се оказа, че въпросният Стивън Ериксън е създал книга в sci-fi жанра, макар и силно пародийна такава. Една спонтанна хрумка, подкована от изненадващо положителни отзиви от хора, чието мнение уважавам, изстреляха „Своенравното хлапе“ доста напред в читателския списък, и както се оказа, за хубаво.

„Своенравното хлапе“, както стана дума, всъщност е пародия, основно на Стар Трек, но има поне една закачка с Пришълецът, а сигурно и с ред други неща, които не съм доловил. Под името Своенравното хлапе всъщност шества боен кораб на Земния космически флот, под командването на новопроизведен капитан откачалка, провеждащ първи самостоятелен полет, с екипаж подбиран по външен вид (що се отнася до женската част поне) и съставен също от новобранци със съмнителни качества. От там нататък следва нещо като спейс-опера, съставена от събития, вариращи от смешни през абсурдни до направо идиотски, превъзмогвани по също толкова абсурден начин. На места има намеци за повече дълбочина, които си остават намеци, но с оглед на вече съществуващата втора част, няма да се учудя да се развият.

Основният недостатък на Хлапето е един – книгата просто не бива да се взима на сериозно, защото не й е и това целта. Ако човек търси сериозно четиво, просто с тази тук няма да свърши работа, въпреки присъстващата на поне две места сатирична вметка на тема консуматорско общество и затъпяването от прекаляване с хедонистичен егоизъм и „образоване“ чрез телевизионни предавания, която е в десятката, както е и бегло споменатият циклизъм на възход и падение на цивилизованото общество. Но ако човек търси забавление и отпускане с действие, развиващо се в космоса, то „Своенравното хлапе“ е точната книга. Забавна, смешна до абсурдност и изключително отпускаща, на места се смях с глас или поне едва се удържах да не се разсмея. Особено на Църквата на Науката (който елемент впрочем още не мога да реша дали и той не е сатира), отношението към снимките на котенца и песните на Селин Дион съм се превивал от смях. Дано някой ден и продължението (на име „Wrath of Betty“, което ако не е гавра към втория Стар Трек филм „Wrath of Khan“, пък на!) се появи на български, а дотогава мисля да наваксам с другата пародия на Стар Трек, „Червеноризци“ на Джон Скалзи.

Posted in books, sci-fi, хумор | Leave a comment

Беглец по равнините (Евърнес №1)

Заглавие: Беглец по равнините
Автор: Йън Макдоналд
Издател: Артлайн Студиос 2015

Нееднократно съм се питал и удивлявал на ината, с който продължавам да дочитам книги, които не успяват да ме привлекат по начало. Отговорът защо го правя всъщност е съвсем логичен, но успях да го формулирам за себе си едва наскоро – просто очаквам все пак да открия позитивни черти в книгите, нещо, което да ми хареса и което да оценя. Опитът ми показва, че това почти винаги се случва и наистина успявам да намеря нещо позитивно почти навсякъде, нещо, което все пак да ми помогне да оценя книгата. „Почти“-то в предното изречение обаче подсказва, че има и изключения, и „Беглец по равнините“, първата книга от трилогията „Евърнес“, е най-скорошното такова. Рядко ми се случва да мисля, че съм си изгубил времето с книга, но тук случаят беше точно такъв. Може би ако си бях дал сметка навреме, че това е young-adult четиво, това нямаше да се случи.

Нека отбележим хубавите черти – оформлението и корицата са прекрасни. Преводът е чудесен, а няколкото тегави момента ги отдавам на авторовия текст. Идеята за мултивселената, паралелните вселени и приликите между тях е интересна, макар и отдавна не оригинална. И с това се изчерпва каквото ми допадна. От изброените три детайла два са заслуга на българския издател и само един на автора. Не звучи особено обещаващо, и както се оказа, не е. Какво остава? Ами плоски и досадни герои, начело с главния такъв, който мен лично ме дразнеше от началната си поява до края, включително и с невъзможната си гениалност. Следват недонаправените злодеи, банални, еднопластови и сякаш нарочно оставени да бъдат евентуално развити в следващо томче. За клиширания сюжет и за изобилието от клише до клише не искам да коментирам, но дори фактът, че книгата е с адрес young-adult аудитория за мен не оправдава въпросното изобилие. Но най-разочароващ е фактът, че авторът не се е справил точно по линиите, където е можел да блесне, а именно с паралелните вселени. Всъщност в тази първа книга посещаваме само още една извън нашата Земя, но дори и тамошната Англия в един момент не беше особено отличима от нашата, в която пък нямаше почти нищо английско. Да, идеята за минималните разлики между различните вселени не са непременно лоши, но пък се губи елементът на непознатото, който за мен е решаващ. Дори тайният език на ветровиците даже не беше измислен такъв, а взаимстван реален. Не се покриха дори очакванията за стиймпънк, вместо това имаше някакъв електро вариант, т.е. свят без двигатели с вътрешно горене, който обаче на мен ми стоеше като кръпка на останалото, включително и защото не беше добре развит, а по-скоро щтрихиран.

Все повече се убеждавам колко повече всъщност трябва да внимавам с импулсивните покупки, особено когато става въпрос за young-adult литература, и колко трябва да проверявам допълнително дали всъщност не става дума за такава. Сблъсъкът с „Беглец по равнините“ всъщност ми е първи сблъсък с Йън Макдоналд, и сериозно се питам дали трябваше да е точно с тази, а не примерно с „Луна“ или „Дервишка къща“, към които скоро не вярвам да посегна. Към продълженията на „Беглец по равнините“ пък със сигурност няма да посегна. По-скоро ще си довърша серията на Крис Удинг за Кети Джей, с надеждата скоро да се появи и четвъртата част на български. Там някак приключенията и героите бяха доста по-вълнуващи.

Posted in books, sci-fi, steampunk | 2 Comments