Съдбата на Убиеца

Заглавие: Съдбата на Убиеца
Автор: Робин Хоб
Издател: Бард 2017

Ами, това е то. Последната книга от „Фиц и Шута“, както се очакваше, служи за кода не само на самата трилогия, а и на цялостната Realm of the Elderlings вселена. Или поне очаквам да е така, защото след случилото се в нея аз поне трудно бих могъл да измисля някакво продължение, и то не само такова с Фиц и Шута. Защото развръзки се дават на още не една или две сюжетни линии, повечето, ако не и всички, загадки получават отговор, а немалка част от героите получават окончателен, макар и не непременно летален, завършек на историите си.

В основата естествено е Фицрицарин Пророк, вече легитимизиран принц на Бък, потеглил на една финална мисия да отмъсти за смъртта на дъщеря си Пчеличка, отвлечена и нагледно загинала в пътен камък от пратеници на Слугите на Белите пророци от Клерес. В действителност Пчеличка е жива, и след дълъг престой загубена в пътния камък, отново е на път към Клерес с похитителите си. Пътят на Фиц и спътниците му обаче е дълъг, минава през на практика целия свят, описан досега, и ни среща с практически всички оцелели от досегашните романи в този свят. В един момент „Съдбата на Убиеца“ буквално прелива в „Живите кораби“, след това ни отвежда до самия Клерес, място далеч извън всички карти, познати в Бък, и накрая самата книга завършва съвсем в духа на „Тронът“, финалната книга от първата трилогия „Придворният убиец“. „Съдбата на Убиеца“ е дълга книга, но с изключение на една средна част, състояща се основно от пътуване, не е скучна изобщо. Финалът, съвсем в края, е хем тъжен, хем позитивен, от онази категория, която в английския наричат bittersweet, но също така е и силно логичен, и донякъде очакван и загатнат още в първата трилогия по-горе.

Както споменах и по-горе, детайлите се напасват, и практически всички въпроси получават отговор. И драконите, и живите кораби, и Умението, и основната мотивация на Шута да иска драконите да се върнат – всичко получава отговор, и то изненадващо логичен и навързан с досега споменатото. Споменавайки Шута – най-силната страна в творчеството на Робин Хоб, героите и връзките и взаимоотношенията между тях, отново са тук, отново са добре направени и отново работят както трябва. Или поне в повечето случаи, защото ми е доста непривично да видя Алтея Вестрит и Брашън Трел в ролята на поддържащи персонажи. Или рязката промяна в Уинтроу Вестрит, резултат от толкова години без негова поява. Най-големият проблем обаче е Шутът, който в тази книга вече откровено дразни, особено когато влезе в кожата на Амбър. Преди не се набиваше толкова на очи, но тук се, и не е приятно. Показателно е и че Пчеличка така и не можа да го приеме и хареса, въпреки че се опита да го разбере. Пчеличка също се превръща постепенно във все по-интересен персонаж (моментът, в който окончателно разбра колко всъщност я обича баща й беше един от най-затрогващите в цялата трилогия), търпи развитие и открива силите си. Именно през нейните глави се запознаваме с Четиримата, Слугите и Белите от Клерес, както и с факта какви деформирани и покварени гротески са. Явно чрез тях Хоб се е упражнявала на тема „властта покварява“, но някак си бих се радвал ако бяха още малко по-читави в ролята на главни лошковци. Сега не ми бяха достатъчно убедителни, а халкидците продължават да държат палмата за най-големи гадняри, макар и малко посмекчени. А за умението на Хоб да изгражда герои говори и фактът, че иначе непоносимият Рапскал получи позитивни черти и при последната си поява даже не дразни, а за иначе силно отрицателните персонажи Дуалия и Винделиар на моменти даже ми беше жал. За малко.

И така, е ли „Съдбата на Убиеца“ достоен завършек на една поредица, продължила сумарно 22 години и състояща се от седемнадесет романа и още един сборник с разкази? Отговорът очаквано е да, но неочаквано въпросният завършек не ми подейства по начина, по който ми бяха подействали първите две поредици за Фиц и Шута през годините. Може би най-вече защото аз самият съм доста променен от тогава, не непременно към по-добро. Извън това, финалът е логичен, очакван, по своему едновременно тъжен, но и едновременно оптимистичен (най-вече заради Пчеличка). А това въобще не е малко и без значение. И на фона на разни други поредици без изглед за приключване, достойно изцяло за адмирации.

This entry was posted in books, fantasy. Bookmark the permalink.

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *