Малкия брат

Заглавие: Малкия брат
Автор: Кори Доктороу
Издател: Бард 2010

Сблъсъците ми с книгите на Кори Доктороу вървят в обратен на появата им на български ред. Четох „Ден за ден в магическото кралство“ в любителски превод преди няколко години, но сега е си спомням много от нея, освен, че се занимаваше с проблемите на интернет идентичността и съответните последствия от нея. „Малкия брат“ ми стоеше на рафта, купена от преди доста години вече, но стигнах до нея чак сега, стимулиран от няколко доста възторжени отзива от приятели. Е, оказа се, че малко са попреувеличили.

Не че „Малкия брат“ не ми хареса, не – просто е твърде тийнейджърска и на моменти наивна. Целият сюжет е ясно ориентиран към млада аудитория, даже прекалено натрапчиво с лозунга „Не вярвай на никого над 25“. Освен това въпросният сюжет е и твърде банален. Имаме седемнадесетгодишен тийн с наченки на гениалност и силно чувство за справедливост, Маркъс, който по лошо стечение на обстоятелствата се озовава на грешното място в грешното време, т.е. в момент, в който арабски терористи извършват атентат в родния му Сан Франциско. Следва арест от не точно секретна, но и не особено афиширана правителствена служба, която използва атентата, за да наложи пълно и плътно всеобщо следене чрез всякакви възможни мерки. Следва привидно съгласие за сътрудничество и последвал бунт в електронна форма, завършващ с доста предвидим финал. Все пак, книгата се чете много бързо за който иска да го направи и е сравнително лека и стегната.

Истинската й сила обаче е другаде, а именно в разчепкваната концепция за поголовното следене, било то и в начална форма (затова и братът е малък, не е пораснал като алюзирания голям брат от оруеловата „1984“). Доктороу явно по никакъв начин не е привърженик на самата идея тотално за следене, хеле пък за контрол, и си личи. Картината, която създава обаче, е плашеща, още повече за 2006та, когато е писана книгата, и когато нито фейсбук, нито гугъл бяха стигнали до това, което са в момента. Повечето описани мерки съществуват и тогана, и понастоящем, а част са приемани за нещо напълно нормално. Не споделям напълно мнението на бащата на Маркъс, че повечето хора нямат какво да крият. Почти всеки има, просто мащабите са различни при всеки, а опре ли до държавна власт, онзи приписван на кардинал Ришельо цитат не спира да ми се струва актуален (а именно, „покажете ми най-честния човек на света, и аз ще намеря за какво да го обеся“). Все пак се успокоявам донякъде, че дори и при поголовно следене количеството събрана информация просто няма как да бъде обработена адекватно, не и от държавна институция. Виж, ако се изхитрят да наемат някоя частна компания да свърши тази работа… Доктороу едва-едва засяга тази възможност, но някои съвременни параноици са на мнение, че това вече даже е реалност. Все още се надявам да не са прави, но не изключвам да се случи в бъдещето, особено с развитието на изкуствения интелект и амбициите на някои хора в тази област.

Но се отплеснах. По отношение тема за размисъл „Малкия брат“ е ценна с въпросите, които повдига, особено ако се пречупят през призмата на актуалните технологии. Като литература обаче е типичен young adult роман, а аз се улавям, че нещо хич не се спогаждам с такива в последните години. Не че проблемът не си е лично мой, но определено трябва да внимавам повече.

This entry was posted in books, sci-fi, антиутопии. Bookmark the permalink.

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *