Вещерът – романите

Заглавие: Вещерът – романите
Автор: Анджей Сапковски
Издател: Инфодар 2009-2010

Рядко препрочитам в последните години, особено цели поредици, но понякога се случва. Особено след това лято, когато се случиха две неща – първо, на български излезе най-новото творение на Анджей Сапковски за вещерът Гералт от Ривия, наречено „Сезонът на бурите“, а после се появи едно кратко двеминутно клипче от CD Projekt RED, посветено на десетата годишнина на вещерският им игрови франчайз. Какво се случи след това е трудно за описване – първо, „Сезонът на бурите“ ми хареса в пъти повече, от колкото очаквах (и може би от колкото е редно), а третата част от франчайза, The Witcher 3: Wild Hunt може би ще е причината скоро да се пробвам с първото си геймърско ревю, толкова добра се оказа. Покрай двете обаче установих, че съм позабравил немалко неща от основната серия от пет книги, и затова когато изникна възможност между празниците, не се колебах и си спретнах един бърз препрочит.

Действително, действието е неравномерно, някои диалози сякаш са в повече (но далеч не толкова, колкото вървят мненията), а някои от персонажите (Плъховете) и сюжетните линии все още са дразнещи. Останалите персонажи обаче, сюжетът, и не на последно място светът са чудесни, а историята е впримчваща. Взаимоотношенията, връзките, предателствата поне за мен са преобладаващо убедителни. А влиянията още по-подчертано са изцяло европейски, не само източни или конкретно полски. Изненадващо, поне сред имената, има няколко от холандското минало, което е отново свежо разнообразие, заедно с френските влияния, не толкова очевидни от действителна средновековна Франция в Темерия и от приказната такава, Франция на рицарските романи и легенди, в Тусен. Но някои от най-очевидните всъщност са от доста скорошни исторически събития, до степен да е неудобно очевидно. Като например провокацията, започнала втората война с Нилфгард във втория роман, състояла се в… селище на име Глевицинген (то дори и името директно подсказва кое е вдъхновението). Втората световна война няма да спре скоро да оказва влияние. Покрай въпросните влияния се оказва, че „Вещерът“ е и доста съвременно звучаща поредица, от която по-младите има какво да видят и евентуално добият представа – политика, война и военна логистика, шпионажи и тайни служби, как се водят мирни преговори, дори и малко икономика. И то актуално звучащи, не средновековни.

А иначе самата поредица се състои от следните пет книги.
1. „Кръвта на елфите“ – първата книга действително е нещо като въведение и служи по-скоро за подготовка на игралното поле и изграждане на бъдещите отношения между голяма част от героите. Около година след събитията от разказа „Нещо повече“ и краят на първата инвазия на Нелфгард на север, Цири е укрита от Гералт в Каер Морхен, където от липса на какво друго минава през вещерско обучение. Само че останалият свят по една или друга причина я търси, като причините се дължат основно на специфичната кръв на предтечите на Цири, достигащи до елфически връзки. Завръзката на действието е пристигането на повиканата от Гералт да помогне в справянето с тайнствените сили на Цири Трис Мериголд в Каер Морхен, а продължението е и замесването на Йенефер. Междувременно в привидно неглижирания от вещерите свят пешките се разместват постоянно – кралете подготвят нова война за изтикване на Нилфгард обратно на юг, притеснени от икономическата му мощ; магьосниците привидно кротуват, но постепенно изпадат в изолация; а самите нилфгардци също се готвят за повторно настъпление, използвайки недоволството сред представителите на старите раси, основно елфи, и разгърнатата от съставените от тях отряди Scoia’tael (катерици) партизанска война. Конфликтът предстои, и няма да закъснее.
Като за въвеждаща, „Кръвта на елфите“ е добра книга, обещаваща много развития и бурни събития. Въпросните не закъсняват да се случат още в следващата книга.
Нещо съвсем дребно, обаче не можа да не ми направи впечатление – съвсем бегло споменатата афера на Фолтест с баронеса Ла Валет е развита много детайлно в Witcher 2 Assassin of Kings. Имам чувството, че в онова студио направо са разкостили книгите, за да направят игрите…

2. „Време на презрение“ – събитията, подготвени в първа книга, тук се развихрят. В центъра на всичко е превратът на остров Танед, в магическата школа, където магьосниците провеждат конгреса си, с цел да решат какво да предприемат относно случващото се около тях, и където Йенефер е довела Цири, да бъде обучавана в същата тази школа. Оказва се, че далеч не всички магьосници са лоялни към ордена си, и резултатът е кървава баня, в която участват още нелегално промъкнали се „катерици“, редански тайни служби ръководени лично от началника си Сигизмунд Дийкстра, нилфгардски рицар, и за капак – лично Гералт. Последният обаче се оказва, че си намира майстора в ръкопашния бой, и то не от кого да е, а от вече очертаващият се като главен злодей магьосник Вилгефорц. Междувременно единодушието между кралете се нарушава, някои се разубеждават, че моментът е подходящ за готвената провокация, но недостакът в конните комуникации, и злощастно намиращи се не където трябва „катерици“ провалят връзката, и резултатът е нова война, за която се оказва, че северът не само, че не е готов, но и че всеки гони собствени интереси. А събитията покрай провокацията в Глайвиц, пардон, Глевицинген, и последвалият удар в гърба на кралство Аедирн от страна на кралство Каедвен буквално крещи „септември 1939та“. Войната тепърва ще се развихря, но северът определено е в неизгодна позиция. Единството между кралете го няма, поне двама са се възползвали от нашествието за свои си цели и са сключили договори с Нилфгард, а един е убит буквално в същата нощ, в която се случва и превратът на Танед (и гливицката провокация). На този фон, включените сякаш между другото размисли и разчети на нилгардски интендант са в рязък контраст с привидно по-доброто положение на имперската армия и внасят доста трезв реализъм в представите какво представлява войната всъщност.
От един момент нататък, тоест след бягството на Цири през портала покрай касапницата на остров Танед, фокусът се измества върху нея и на юг, след като въпросният портал я изхвърля в пустиня на изток от Нилфгардската империя. Покрай перипетиите й се сблъскваме с няколко от търсещите я страни, получаваме реалистична представа за действителния рицарски бой, не турнирния такъв, и разбираме, че някой е пробутал на нилфгардския император момиче, представено за Цири, но което не е тя. Както и че императорът знае и продължава да настоява да се сдобие с истинската, на всяка цена.
Самото заглавие идва от пророчеството на Итлина, което предопределя сякаш ролята на Цири и мотивира действията едва ли не на всички.

3. „Огнено кръщение“ – средна част, започваща откъдето свърши предната и приключваща до никъде, но за сметка на това пълна с действие и развития. Гералт, след като се е позакрепил в Брокилон и чул новините от Нилфгард, тръгва на юг в търсене на Цири, но този път не е сам. С него са още неизменният бард Лютичето, стрелкинята Мария „Милва“ Баринг, нилфгардският дезертьор и кошмар на Цири Кахир и многовековният вампир въздържател Регис, който се оказва рядко свеж и забавен персонаж, на всичкото отгоре доволно способен и с афинитет към домашната пърцуца. По пътя се натъкват на опустошенията от войната, на бегълци, разбити семейства, мародери, както и на група джуджета, предвождани от джудже с унгарското име Золтан Чивай, които пък защитават част от бегълците. Промъквайки се сред разкъсаните от война земи, Гералт и компания без да искат се натъкват и на останките от армията на Лирия, най-засегнатото от войната кралство, и от невъзможност да избягат, се превръщат в нещо като герои, а Гералт се сдобива с рицарска титла…
На юг пък Цири си е намерила спътници, бандата на Плъховете, но последните, въпреки целия трагизъм около образуването си, продължават да са ми неприятни с действията и поведението си. Тази нишка също не стига до никъде, но към края й се вижда, че още един от търсещите Цири, имперският коронер Стефан Скелен, въпреки заповедите на императора си, има собствени мотиви да я открие. И елиминира. На север иначе войната върви зле за северните кралства, а след Танедския преврат част от разпръснатите магьосници, изцяло от женски пол, са на път да се обединят в нещо, което този път ще е изцяло наддържавно, и няма да дължи лоялност на кралете. Е, имам някакви симпатии към Ложата от първия прочит, но ми допада как точно историята й е развита в игрите. И като стана дума за игрите, гвинт, дето го играят джуджетата на Золтан явно е това, което в Witcher 3 e Gwent, но от покероподобното му начло в книгите не е останало много. А, в един момент съвсем за малко, буквално веднъж бе споменато името Йорвет, който е основно действащо лице в Witcher 2. Пак по темата за разкостването…

4. „Кулата на лястовицата“ – и това е междинна част, само че тук действието е още по-плътно от предната. Новото тук е нелинейният разказ – част от историята се предава като разказ от Цири на отшелника, бивш кадър на Оксенфуртския университет Висогота, и всъщност е най-тежката и мрачна част от сюжета. Цялостно линията на Цири, въпреки изобилния мрак, е най-развитата в книгата и достига до нещо като завършек, макар и временен и пълен с неизвестни. Краят на Плъховете беше грозно-графичен, но те сами си бяха виновни, а новият гадняр Бонхарт е по-скоро умишлено неприятен. За беля, освен него в кюпа са още няколко комбинации гадняри, начело с работодателя му Стефан Скелен, а накрая реално всички минаха на служба на Вилгефорц, който вече окончателно е оформен като главният лош и дори е успял да настрои срещу себе си и Емхир, нилфгардският император, с когото уж са действали заедно. Вилгефорц обаче ударно губи довереници, та и неговите планове не вървят.
На север само зимата спасява Темерия, Редания и Каедвен от нилфгардското настъпление, но е ясно, че пролетната офанзива няма да им е по силите. Затова и в Редания се налага да просят помощ от бившия си домен, понастоящем напълно неутрален Ковир (чието описание и история на отделяне от Редания адски напомнят на Венеция и отцепването на последната от Византия). Начинът, по който получават тази помощ, както и участието в нея са много показателни на тема международна политика.
Гералт и компанията му, след дезертиране от армията на Лирия, продължават на юг, в търсене на друиди, които да им укажат къде да търсят Цири. Пътят им е през земи, контролирани от Нилфгард, като се сдобиват и с шести спътник, устатата и много приличаща на Цири Ангулеме. По пътя си срещат други от агентите на Вилгефорц, както и въпросните друиди, които нямат много общо с митовете за тях, но като им се изчерпи търпението, са способни да обърнат някои от тези митове в реалност. А завършекът обещава интересни развития по отношение на Лютичето.

5. „Господарката на езерото“ – Инфодар навремето надали успяха да убедят някого, че разцепват финалната книга на две части по друга причина, освен за повече приходи, но това разцепване донякъде е удобно. Първата половина окончателно довършва подготовката за финалния сблъсък на север, показва напрежението в Темерия и доказва, че дори и магьосничките не са всезнаещи и могат да бъдат подведени. Отново голяма част от историята е в ретроспективен формат, като от една страна Цири разказва за престоя в и бягството си от света на елфите, от друга повече от век по-късно, две магьоснички търсят истината за легендата за Гералт и Цири, която вече е претърпяла безкрайно много промени и мистификации, не без помощта на предшественичките им, както става ясно по-късно. Завършекът на тази първа половина/книга е пътуванео на Цири през световете и времето, което много напомня пътуванията през Сенките в „Хрониките на Амбър“. Гералт и компания зимуват в приказният Тусен, земя излязла от френските рицарски романи, където Гералт успява да понатрупа състояние от поръчки (или от неизпълнението им, в случая с една сукуба), както и да завърти афера с още една магьосничка, Лютичето да се окаже, че завъртял главата на владетелката, а останалите да се чудят как аджеба да се измъкнат.
Втората част започва с една от най-качествено и въздействащо написани битки не само във фентъзито, а и изобщо (няма магии, освен лечителски зад бойното поле) – битката при Брена. В контраст с приликите с ВСВ, тази конкретно битка е много очевадно вдъхновена от битката при Ватерло, че даже някои паралели се набиват налице. Описанието обаче, с многото гледни точки, е един път. Заема цяла глава, и ме впечатли силно още при първия прочит навремето, и продължава да е все така въздействащо. По-нататък имаме завършек на практически всички сюжетни линии, финална конфронтация с Вилгефорц, Бонхарт и Емхир (последната между другото, за който не е чел преди, може да е силно изненадваща), много политика и компромиси, както и недотам позитивни завършеци, а също и още прилики със събитията от и след Втората Световна Война. Финалът, въпреки че беше доста критикуван навремето, всъщност е доволно логичен, доста тъжен и меланхоличен, но определено оставящ поле за още, както доказаха игрите. Жалко, че Сапковски отказва да ги признае за канонични.

Финално, „Вещерът“ днес ми харесва още повече, от колкото ми беше харесал преди. Поне аз харесвам такива погледи към един по принцип англо-доминиран жанр, допада ми и този тип призма към по-близката история. За щастие или не, поредицата е завършена, а „Сезонът на бурите“ по-скоро разказва отдавна замислена, но нереализирана история. Така че който се бои от незавършени поредици, на тази може да се довери. Освен това в момента върви и второ издание, което също се надявам да получи завършек.

This entry was posted in books, fantasy. Bookmark the permalink.

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *