Ние, удавниците

Заглавие: Ние, удавниците
Автор: Карстен Йенсен
Издател: Жанет 45, 2016

„Ние, удавниците“ е един от редките в последно време случаи, в които съм се повеждал по масовата възхита и се е оказвало накрая, че е имало защо да я има тази масова възхита и съм доволен от прочетеното. Книгата, заедно със „Сезонът на бурите“ (от тази втората пък какво последва, не е истина…), са ми книжните попадения за тази година, като „Ние, удавниците“ беше приятна изненада по няколко направления.

„Ние, удавниците“ е шарена книга, и откъм жанр, и откъм герои, и откъм действие, на практика по всички параграфи. Полу-абсурдното начало, започващо с едно странно семейство и преливащо във ветроходна морска битка, е само върхът. После има пътуване из южните морета, излязло сякаш от книга за Великите географски открития (от който момент вече не можех да оставя книгата, именно тук се случи „грабването“, но пък такъв flashback към мореплавателските книги от детството не помня да ми е е случвал някога!), после има нещо като семейна сага, и още, и още, за да завърши заедно с края на ВСВ по някак примиряващ начин. Шарена и богата книга е, наистина. И на фона на всичкото това всъщност истински главен герой няма, няма и как да има при действие, развиващо се за близо сто години, но преливането между различните главни герои е впечатляващо с успешно постигнатата приемственост между тях. А иначе самата история реално е за величието и упадъка на някога славното моряшко градче Марстал, в Дания – роден град на автора Карстен Йенсен, до колкото разбрах – и също е разнообразна, въпреки общата нишка за безкрайната промяна, която не винаги е за добро. Но това е втората обща нишка, първата е морето; същото това море, от чиято примамка няма бягане, въпреки вероятността да свършиш удавен. И това е само част, има още много нишки, от всякакво естество. И което е по-важното, четат се направо нереално леко, до степен да изгълтам тези 820 страници за практически никакво време, и то в неприятен за мен период. Въпреки странното начало с Лауридс Мадсен, от момента, в който действието се прехвърли при сина му Алберт, книгата просто не ме пускаше. Имаше и тегави, и лирични, и разтърсващи моменти, а от начина, по който бе затрито корабоплаването в Марстал направо ми беше тъжно. Носталгията беше силна на места, лиричността също, но това беше изцяло за добро. И да, накрая ми стана кофти за Антон.

И, както често се случва в последно време, повече не ми се пише, а и не мога да си изсмуча от пръстите. „Ние, удавниците“ е чудесна книга, заслужава си да бъде прочетена, и така ми разбуди желанията за морски преживелици, че даже стига да имах парите, бих се вдигнал на момента някъде в южното полукълбо. Фактът, че нямаше никаква модерна политкоректност, наглед очаквана от скандинавски писател, също е позитив, макар и доста скромен на фона на останалите.

This entry was posted in adventure, books, мореплавателски. Bookmark the permalink.

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *