Кръвен обет

Заглавие: Кръвен обет (Първа книга от “Барутният маг“)
Автор: Браян Маклелан
Издател: MBG 2015

Първата книга от “Барутният маг“ се оказа приятната изненада на лято 2017, а цялата трилогия дава надежда да е такавата за първи път от доста време насам. Отдавна не ми се беше случвало книга да ме увлече за толкова бърз прочит, въпреки не особено оригиналният сюжет. Всичко започва с един преврат, или по-скоро с успеха му. Текущият крал на Адро, една от деветте нации, се показва като силно некомпетентен и с неконтролируема склонност към прахосничество. Когато въпросните фактори го довеждат до сключване на тежък договор, който на практика би заробил кралството към съседен Кез, група високопоставени съзаклятници начело с фелдмаршал Тамас извършнат светкавичен преврат и кралят и ред благородници са скоропостижно ликвидирани. За беля, в този списък се включват и маговете от кралската кабала, което отприщва редица нежелани сили, мислени за или изчезнали, или легендарни. В същия момент съседите от Кез готвят война заради пропадналия договор, а сред съзаклятниците има предател, или даже повече от един. Инспектор Адамат е нает от Тамас да открие кой е предателят, но самият той е жертва на изнудване заради стари дългове, които внезапно се оказват в ръце, много по-опасни от тези на местния престъпен вожд.

Действително не звучи особено оригинално, но дяволът е в детайлите. За начало, вселената не е типичната средновековна фентъзи такава, а е нещо, което наподобява по-скоро времето на Наполеоновите войни. Да се разбира – битките се водят с мускети, винтовки и оръдия, обществото е узряло за индустриална революция и на технологично, и на социално ниво, а боговете се възприемат като мит, поне от масите. Е, както се оказва, за последното грешат, но и тук има поле за врътки, като няма да е учудващо боговете да са просто много могъщи магове, каквато хипотеза се пуска тук-там. В следствие от наличието на барут, налице е и интересна врътка по отношение на магията – част от маговете са така наречените барутни магове, които имат способностите да възпламеняват барут от разстояние, без кремък, или да насочват куршумите на на моменти абсурдни разстояния с абсурдна точност за кремъчни гладкоцевни оръжия (масовите са все още на този етап, flintlock, въпреки наличието на винтовки на места). За да направят горното обаче, се налага да приемат барут, основно чрез поглъщане, което доста напомня на аломантите от сандерсъновия „Мъглороден“ (до колкото разбрах, Маклелан е ученик на Сандерсън, та не е съвсем изненада подобно влияние). Всъщност барутните магове са възприемани като абоминация от преобладаващие магьосници, така наречените Привилегировани, което води до най-малкото неприязън, и в ред случаи открита вражда и гонения между двете течения. Има и ред други хора с по-особени таланти, но истински могъщите са горните две.

Героите са изцяло в сивия спектър, няма открито добри, но виж някои откровено лоши може и да изскочат. Хубавото е, че има доста неизяснени въпроси и немалко поле за разгръщане в следващите два тома. Две от главните действащи лица са гореспоменатият Тамас, който също е барутен маг, другият вече споменат инспектор Адамат, доста способен всъщност, въпреки че вече е пенсиониран. Като цяло, хареса ми, че въпросните двама са възрастни, улегнали и що-годе мислещи и липсват досадни тийн-драми. Третият персонаж е синът на Тамас, изключително способният барутен маг и стрелец Таниел, който за баланс си има леко отчуждение от баща си, провал в личен план и открито пристраствяване към барута в наркотичен стил. И тримата има накъде да се развиват, а интересното е накъде ще се развият и някои други женски персонажа – Влора, бившата на Таниел, и нямата и загадъчна Ка-поел. Иначе действието тече плавно и бързо, не дотяга, въпреки преобладаващата сива гама липсва откровен графизъм (за щастие! Можело, значи.). Има политически интриги, има двойни игри, има древни загадки и отприщени магии, има някоя-друга битка, има доста стари сметки за разчистване. Е, има и клишета тук там, но то не може съвсем без хич, особено след толкова жанрова експлоатация през годините.

Чак към края смислих на какво ми напомня цялото звучене на книгата, съпроводено от корицата. А именно, на серията за Шарн на Бърнард Корнуел, което само допринася за и без това доброто впечатление. Може би уцелих точния момент, може би самата комбинация от съставки направи „Кръвен обет“ приятната изненада, която се оказа. Веднага хващам продължението, с надеждата и третата книга да излезе скоро на български.

This entry was posted in books, fantasy. Bookmark the permalink.

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *