Рицарството: От антична Германия до Франция през XII век

Заглавие: Рицарството: От антична Германия до Франция през XII век
Автор: Доминик Бартелеми
Издател: Рива 2010

„Рицарството: От антична Германия до Франция през XII век“ е другото четиво (освен „1914-1918“), което ми погълна близо два месеца и се проточи с времето повече от очакваното. Също така е и поредната книга, купена преди години, но до която стигам чак сега. И последната прилика с „1914-1918“ е, че отново сега е по-удачен момент за четене, от колкото когато е купена.

Това също така е поредна книга, заглавието на която достатъчно красноречиво обобщава за какво става дума в нея. Което е хубаво, защото ми спестява писането на резюмета, а мога да се задоволя само с впечатления, които са почти изцяло положителни. Редом с немалко преосмислени представи за цялостната концепция за рицарството като съсловие, доктрина и кодекс, до колкото може да се използват последните два термина, както и всъщност силно преобладаващият светски характер на рицарството, лишено като цяло от религиозна обвързаност, поне до появата на рицарските ордени. Водещият елемент в съсловието не е църквата, а принцовете, т.е. местните владетели, и те са по-силният фактор за промените, настъпили през 11-12 век. Забележително е и какво всъщност са различни рицарските битки от масовите представи, а именно основно демонстрация на сила, целяща да доведе до преговори и учтиво и почтително разбирателство. Това обаче не важи за хората извън съсловието, тоест грабежите спрямо селяните са обичайни и част от демонстрацията на сила, а за ролята и жертвите сред пехотата удобно се премълчава в повечето случаи. Това е така до появата на турнирите през 12 век, разбира се, а битката при Хейстингс например е давата като прецедент заради голямото количество жертви, дължащо се на липсващи рицари от едната страна – рицарството в Англия навлиза заедно с норманите. Кръстоносните походи също не са пощадени – битките, до колкото ги има, са кръвопролитни, но отношението не е на безгранична омраза и всъщност фанатизъм почти отсъства (Маарат и Йерусалим са двете изключения). Но фокусът не са бойните действия, а произходът, който е интригуващ. Бартелеми открива повече прилики между рицарското поведение и това на старите германски племена, описано още от Тацит, което поведение не претърпява особени промени от християнизацията и остава светско по характер, даже неодобрявано от немалко свещеници. Същото до голяма степен важи и за последващото развитие, поне до към 12 век, и се вижда даже от по-критичен прочит на епичните песни от тогава, например „Песен за Ролан“ или дори творчеството на Кретиен дьо Троа. С което се стига и до цялостния извод на Бартелеми, че рицарството всъщност се е оформило като катова поне век по-рано от досега приеманото, а 12 век е и появата на нещо като кодекс всъщност е гранична точка. Хубаво е да има такива преоценки

Стана доста хаотично, но няма как да е иначе след два месеца мотаене без бележки (каквито е крайно време да почна да си водя!). Мисля да спра дотук, надали бих успял да кажа още нещо смислено. Книгата си струва четенето напълно, а за мен остават два извода – първо, така наречените тъмни векове и ранното средновековие далеч не са толкова тъмни, колкото се е приемало някога, за пореден път се убеждавам. И второ, определено французите се справят много добре с критическите прочити на историческите извори и е добра идея повече френски автори да се превеждат. Е, можеше да се разкаже и малко повече за рицарството извън границите на днешна Франция – в книгата се говори за Анжу, Аквитания и Нормандия извън властта на френските крале – но с оглед на цялостната концепция и теза за зараждане по днешните френски земи, по-скоро е очаквано. А на мен отново ми се дочетоха рицарски истории и цяло щастие е, че имам няколко непрочетени такива. Включително от споменатите и разчепкани от Бартелеми.

This entry was posted in books, history, артуриански, средновековие. Bookmark the permalink.

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *